„Не бива да се мисли (гласеше текстът, който Армитидж бързо си превеждаше наум), че човекът се явява най-древният или последен владетел на Земята, нито пък — че известната на нас форма на живот е единствената възможна. Великите древни са били, Великите древни са и Великите древни ще бъдат. Не в измеренията, които познаваме, но между тях, те се движат — първични и безмълвни, неизмерими и незрими за нас. Йог-Сотхот знае вратата. Йог-Сотхот е вратата. Йог-Сотхот е ключът и пазителят на вратата. Минало, настояще и бъдеще — всичко това е едно цяло в Йог-Сотхот. Той знае къде Великите древни направиха прорез в миналото, знае и къде ще го направят отново. Знае къде са стъпвали на Земята, къде стъпват сега и защо никой не може да Ги съзре. Понякога хората могат да се досетят за Тяхната близост по Техния мирис, ала Тяхната външност е непозната за никой смъртен и хората могат само да гадаят за нея, дори и ако са съзирали външността на онези, които Те са оставили сред човеците. А такива има много сред хората — от пълни човешки копия до същества, чийто облик няма нито форма, нито материална субстанция — тоест такива, каквито са Те самите. Вятърът разнася ехото от Техните гласове, Земята изказва мислите Им. Те огъват горите и разрушават градовете, ала нито градът, нито гората могат да съзрат ръката, която ги съкрушава. Кадат в ледената пустош ги е познавал, но кой смъртен познава Кадат? Ледените пустини на Юга и потъналите острови на Океана пазят камъни, върху които е отпечатан Техният знак, но кой е виждал замръзналите градове от дълбините или запечатаните кули, отдавна обвити от булото на водорасли и рачета? Великият Ктхулу е Техен родственик, ала дори той не е в състояние да ги съзре ясно. Йа! Шаб-Ниггурат! Само по зловонието ще ги познаеш. Тяхната ръка е върху гърлото ти, но ти не Ги виждаш; а обиталището Им е редом до твоя праг, който пазиш. Йог-Сотхот е ключът към вратата, където се срещат сферите. Човекът управлява сега там, където по-рано са властвали Те; скоро Те ще властват там, където сега управлява Човекът. След лятото идва зима, а след зимата — лято. Те чакат, могъщи и безмълвни, своя час, когато отново ще властват над света.“
Съпоставяйки току-що прочетеното с онова, което му бе добре известно за Дънуич и неговите мрачни обитатели, както и за Уилбър Уейтли и неговата злокобна аура, разпростираща се от появата му на бял свят до подозренията в майцеубийство, доктор Армитидж внезапно почувства как го облива ледена вълна на страх, осезаема като внезапен повей на лепкав хлад от отворен гроб. Този прегърбен, приличащ на козел гигант, седящ пред него, изглеждаше като рожба на други планети или измерения; като нещо, принадлежащо само частично към човечеството и доста по-тясно свързано с черните бездни на същността и съществуванието, протягащи се като титанични фантоми отвъд сферите на енергията и материята, пространството и времето. В този момент Уилбър вдигна глава и заговори със своя отблъскващ резониращ глас, навяващ смущаващата мисъл, че артикулационните му органи не са като на останалите хора:
— Господин Армитидж — започна той, — мисля, че се налага да взема тази книга вкъщи. В нея има някои неща, които трябва да изпробвам при определени условия, с каквито не разполагам тук. Би било непростим грях някакви бюрократични правила и забрани да ме спрат. Позволете ми да я взема със себе си, господине, и ви се кълна, че никой няма да забележи отсъствието ѝ. Няма нужда да ви казвам, че ще бъда изключително внимателен с нея. Смятам, че този екземпляр тук напълно би заменил…