Той ненадейно замлъкна, разчел твърдия отказ, изписан на лицето на библиотекаря, и тогава козеподобните му черти светкавично се изкривиха в коварно и хитро изражение. Армитидж тъкмо възнамеряваше да каже, че е готов да му направи копия на страниците, които го интересуват, ала изведнъж се замисли за възможните последици от подобна постъпка и се спря. Прекалено голяма бе отговорността да дадеш в ръцете на такова създание ключ към подобни светотатствени външни сфери. Уейтли забеляза накъде отиват работите и се опита да посмекчи напрежението.
— Е, добре, щом отношението ви е такова… Навярно в „Харвард“ няма да бъдат толкова дребнави като вас… — и без да каже нищо повече, младият мъж се надигна от стола си и излезе от сградата, като се изгърбваше, докато минаваше през всяка врата.
Армитидж дочу бесния лай на огромното куче пазач и съсредоточено се вгледа в горилоподобната походка на Уейтли, който точно в този момент прекосяваше онази част от университетския двор, която се виждаше от прозореца. Помисли си за всички онези безумни истории, които бе слушал, припомни си старите неделни статии в „Адвъртайзър“ и информацията, която бе събрал от недодяланите и груби жители на Дънуич по време на единственото си посещение там. Невижданите на Земята неща — е, най-малкото на познатата ни триизмерна Земя — нахлуха в съзнанието му, зловонни и кошмарни, от клисурите на Нова Англия, зловещо надвисвайки над планинските върхове. Сега той започна да усеща близкото присъствие на приближаващия се ужас, породен от пробудилия се след дълги векове древен кошмар. Ученият прибра отново „Некрономикон“ и я заключи в отреденото ѝ място, потръпвайки от отвращение, но в помещението все още се усещаше някаква скверна и неопределена миризма. „По зловонието ще Ги познаете“ — мина му изведнъж през ума. Да — мирисът бе същият като онзи, който го бе поразил край фермерския дом на Уейтли преди по-малко от три години. Той си помисли за Уилбър — зловещия и звероподобен Уилбър — и насмешливо се изхили, спомняйки си селските сплетни по повод неговия произход.
— Близкородствен брак? — промърмори полугласно Армитидж. — Боже Господи, какви глупци! Покажи им „Великият бог Пан“85 на Артър Макън и те ще си помислят, че става дума за някакъв банален скандал в Дънуич! Но какво ли все пак… какво ли ужасно влияние на тази триизмерна земя или отвъд нея… е оказал бащата на Уилбър Уейтли? Той се е родил на Сретение Господне — девет месеца след навечерието на май 1912 година, когато мълвата за странните подземни шумове от хълмовете е достигнала чак до Аркхам. Какво ли се е случило през онази майска нощ на върха на възвишението и кой ли е бил там? Що за незнаен ужас се е свързал с нашия свят, материализирайки се в получовешка плът и кръв?
През следващата седмица доктор Армитидж се постара да събере всички възможни данни за Уилбър Уейтли и загадъчните явления в района на Дънуич. Той се свърза с доктор Хоутън от Ейлсбъри, който бе свидетел на предсмъртните мигове на стария Уейтли, и откри в последните думи на стареца, съобщени му от лекаря, немалък материал за размисъл. Посещението в Дънуич не му донесе нищо ново; внимателното изучаване на „Некрономикон“ обаче — особено на онези страници, от които така силно се интересуваше Уилбър — му даде нови и страховити ключове към природата, методите и желанията на странното зло, застрашаващо живота на тази планета. Беседите с неколцина учени, специализирали древен фолклор в Бостън, и обменът на писма с мнозина други специалисти от най-различни места породиха у него растящо чувство на изумление, което, бавно преминавайки през различните стадии на тревога, накрая се превърна в изострен парализиращ страх. Лятото си течеше и ерудитът смътно усещаше, че трябва да се предприеме нещо както по отношение на кошмара, дебнещ сред възвишенията на Мискатоник, така и на онова тайнствено създание, което хората познаваха като Уилбър Уейтли.
VI.
Кошмарът в Дънуич сполетя градчето точно между Празника на урожая и Деня на равноденствието през 1928 година, като доктор Армитидж бе сред онези, които станаха свидетели на чудовищния му пролог. Ученият бе чул за ексцентричното пътешествие на Уилбър в Кеймбридж, както и за отчаяните му опити да получи за своя лична употреба „Некрономикон“ и да направи копия на интересуващите го страници в библиотеката „Уайдънър“. Усилията му се оказаха напразни, понеже Армитидж бе успял да предупреди всички библиотекари, разполагащи с този том, да го пазят изключително строго. Разказват, че в „Кеймбридж“ Уилбър вече се държал ужасно изнервено; от една страна, страшно му се искало да получи книгата, а от друга, не по-малко силно жадувал да се прибере вкъщи колкото се може по-бързо, сякаш се опасявал от последствията на твърде дългото си отсъствие.
85
Едно от най-значимите произведения на английския писател Артър Макън (1863-1947). — Б.пр.