— Още едно нещо само искам да ви кажа, гуспожо — има тука нещичко, дет’ не е съвсем у ред. Мисля, че Уилбър Уейтли, той си заслужи такъв край, щот’ всичко туй е заради него! Той хич не е човек — винаги съм го казвала туй — и съм сигурна, че те двамата със стария Уейтли нещо май отглеждаха в заключената си къща… Нещо още по-лошо и от него самия. В Дънуич винаги е имало призраци — живи призраци — ама таквиз’ чудесии още никой не е виждал!
— Снощи земята пак говореше, а козодоите не спираха да кряскат, та затуй Чонси не можа да мигне цяла нощ. После ми рече, че ужким чувал нек’ви слаби звуци от дома на вещера Уейтли, все едно дърво трещи или дъски отпарят, или пък сандък дървен разбиват. Затуй кат’ стана, първата му работа беше да намине към Уейтли и да види к’ва е хавата, и според мен видя достатъчно! Нищо хубаво няма в таз’ работа, гуспожо Кори, и си мисля, че ще е добре всички да се съберем и да решим к’во да сторим. Имам чувството, че става нещо страшно, и усещам, че не ми остава много да живея, но един Господ знай к’во ще стане…
— Между другото, как е вашият Лутър, той забеляза ли накъде водят тия големи следи? Не? Е, гуспожо Кори, щом са били на пътеката от таз’ страна на долината, значи, навярно отиват право там — в клисурата. Тъй и трябва да бъде. Винаги съм казвала, че Студената долина е опасно и лошаво място. Козодоите и светулките там хич не се държат като божи създания, пък и съм слушала да казват, че може да чуете странни неща, ако стоите между скалата и Мечата бърлога…
До пладне три четвърти от всички мъже и юноши на Дънуич поеха по пътеките и поляните между още пресните развалини от дома на Уейтли и Студената долина, като разглеждаха потресено гигантските следи, осакатените крави на Бишоп, необичайните зловонни отломки от фермерската къща, както и обрулената обезцветена растителност по полето и край самия път. Онова, което бе връхлетяло този свят, несъмнено бе попаднало в дълбоката пъклена клисура; всички дървета по края ѝ бяха огънати и изпочупени, а в растящата по склоновете растителност бе прорязана широка пътека. Отдолу не се долавяше нито звук — само далечна, почти неразличима миризма; ето защо не бе чудно, че мъжете предпочетоха да стоят на ръба на клисурата, вместо да слязат долу и да се срещнат с чудовищния неведом ужас в неговото леговище. Трите кучета, които хората бяха взели със себе си, отначало се заливаха в бесен лай, след което — с всяка следваща крачка към клисурата — изведнъж боязливо утихнаха. Някой се обади в „Ейлсбъри Транскрипт“, обаче редакторът, на когото му бе дошло до гуша от всичките небивалици от Дънуич, се ограничи с това, че пусна единствено кратка хумористична статийка; впоследствие тя бе препечатана и от „Асошиейтед Прес“.
Тази нощ кореняците се прибраха рано по домовете си и всяка къща и хамбар бяха барикадирани колкото се може по-здраво. Няма нужда да се споменава, че нито една крава не бе оставена на пасището. Около два през нощта непоносима воня и бесен кучешки лай разбудиха семейството на Елмър Фрай, живеещо на източния склон на Студената долина, и после всички бяха единодушни, че са дочули неясни звуци, наподобяващи шумолене и плискане на течност. Госпожа Фрай предложи да позвъни на съседите и Елмър тъкмо бе готов да се съгласи с нея, когато трясъкът на чупещо се дърво внезапно прекрати разговора им. Този звук идваше, по всяка вероятност, от хамбара; веднага след това се чуха ужасени писъци и трополене на копита. Кучетата заскимтяха и се свиха уплашено в краката на вкаменените от страх хора. Фрай машинално запали фенера, ала ненадейно си даде сметка, че излизането му насред тъмния двор би било равносилно на смърт. Децата и жените хленчеха, опитвайки се да сподавят виковете си, следвайки някакъв загадъчен, древен инстинкт за самосъхранение. Накрая воят на животните утихна, заменен от жалостиво мучете, след което на свой ред започнаха да отекват силни удари, трясъци и пращете. Членовете на семейство Фрай, притиснали се един към друг във всекидневната, не се осмелиха да помръднат, докато и последният отзвук не заглъхна нейде в далечината, навярно в дълбините на Студената долина. После, на фона на сподавените стонове от хамбара и демоничните писъци на козодоите от клисурата, Селина Фрай се хвърли към телефона и разказа на всички, на които можа, за втората вълна на Кошмара в Дънуич.