На следващия ден цялото градче бе обхванато от истинска паника, а изплашените хора на групички се отправяха към сцената на дяволските събития от предишната нощ. Две гигантски ивици на разрушение се простираха от клисурата към двора на Фрай, като чудовищните отпечатъци покриваха опустошените участъци от почвата, а старият хамбар бе напълно разрушен от едната страна. Що се отнася до стадото, само една четвърт от него беше открита. Някои от кравите бяха буквално разкъсани на парчета, а тези, които бяха оцелели, се наложи да бъдат застреляни. Ърл Сойър предложи да се обърнат за помощ към Ейлсбъри или Аркхам, ала останалите го убедиха, че от това няма да има никакъв смисъл. Старият Зебълон Уейтли — от този клон на рода Уейтли, който все още лъкатушеше между нормалното състояние и израждането — изказа мрачно предположение относно ритуалите, извършени по всяка вероятност на билата на хълмовете. Той произлизаше от семейство, което не бе забравило старите обичаи, ето защо спомените му за песнопенията във вътрешността на огромните каменни пръстени не се изчерпваха единствено с Уилбър и неговия дядо.
Мрак се спусна над поразеното градче, което се оказа твърде пасивно и уплашено, за да предприеме някакви сериозни мерки. Някои близкородствени семейства се събраха заедно и седяха, потънали в мрачно униние, под един покрив, макар и в повечето случаи да се повтори вчерашното барикадиране, а мъжете зареждаха мускети и държаха вили в ръцете си. Обаче тази нощ не се случи нищо… като се изключат зловещите звуци, ехтящи откъм хълмовете. Щом настъпи утрото, мнозина наивници дръзнаха да се надяват, че кошмарът е приключил също тъй неочаквано, както и бе започнал. Даже се намериха и няколко безумно смели глави, които предложиха да се направи експедиция до клисурата като предохранителна мярка, макар че така и не посмяха да дадат пример на колебаещото се мнозинство.
Когато настъпи следващата нощ, барикадирането на жилищата се повтори, ала този път броят на семействата, събрали се заедно, беше значително по-малък. На сутринта и домочадието на Фрай, и домакинството на Сет Бишоп съобщиха за нервността и безпокойството на кучетата, както и за неясните миризми и звуци, ясно различими от разстояние. Междувременно отправилите се на утринно разузнаване доброволци докладваха за наличието на съвсем пресни отпечатъци от чудовищните следи на пътя, опасващ Стражевия хълм. Както и преди, и двата коловоза на пътя носеха следи от движението на някаква огромна дяволска маса, като формата и разположението на следите свидетелстваха за движение и в двете посоки, все едно пълзящата планина първо е дошла откъм Студената долина, в после се е върнала обратно. Деветметрова ивица от изпочупени и пометени храсти водеше нагоре от подножието на хълма и на наблюдателите им секна дъхът, когато забелязаха, че неумолимите следи са оставили своя отпечатък и върху най-стръмните, почти отвесни участъци. Що за кошмарно същество е това, запитаха се те, което може да се катери по практически вертикална каменна стена; щом мъжете се изкачиха по безопасните пътечки до върха, те откриха, че там следите секват… или по-скоро продължават в противоположната посока.
Това бе същото онова място, на което Уейтли палеха своите огньове и пееха сатанинските си песни до грамадния камък с форма на олтар в навечерието на Валпургиевата нощ и Вси светии. Сега този камък лежеше в центъра на обширно пространство, утъпкано от колосалното чудовище, а върху леко вдлъбнатата му повърхност се виждаха гъсти и зловонни остатъци от онази лепкава смолиста течност, открита на пода в полуразрушения дом на Уейтли в първия ден на Кошмара в Дънуич. Очевидно съществото се бе спуснало по същия път, по който се бе изкачило дотук, ала всички усилия да се проумее поведението му се оказаха безрезултатни. Изглежда, в този случай логиката, здравият разум и нормалните представи за причинно-следствените връзки не функционираха. Единствено Зебълон, който не бе част от групата, би могъл адекватно да преценя ситуацията и да предложи някакво приемливо обяснение.
Нощта след четвъртъка започна по същия начин, както и предишните, само че завърши доста по-неприятно. Козодоите от клисурата надаваха такива крясъци, че мнозина не можаха да мигнат, а някъде около три след полунощ всички свързани телефони87 изведнъж зазвъняха. Тези, които вдигнаха слушалката, чуха как обезумял от страх човек крещи: Помогнете ми, о, Го-о-осподи…, след което някакъв страховит грохот и трясък внезапно прекратиха връзката. Никой не посмя да напусне дома си и да предприеме каквото и да било и чак до разсъмване никой нямаше и най-малка представа кой може да се е обаждал. Тези, които го бяха чули, започнаха да звънят на всички номера подред и откриха, че единствено телефонът на Фрай не отговаря. Истината бе разкрита час по-късно, когато спешно сформирана група от въоръжени мъже се отправи към къщата на Фрай, намираща се в началото на клисурата. Това, на което се натъкнаха там, беше ужасно, макар и да не се явяваше неочаквано. Цялата земя бе осеяна с множество следи, растителността бе пометена и изкоренена, а самата къща я нямаше. Тя бе хлътнала като яйчена черупка и нищо живо или мъртво не бе открито сред развалините. Само зловоние и лепкава смолиста сукървица. Семейството на Елмър Фрай бе заличено от Дънуич.
87
В края на XIX и началото на XX век повечето телефонни постове от дадено населено място са били свързани в единна обща мрежа, позволяваща предаването на съобщения до всички абонати, приели обаждането. — Б.пр.