Вечерта на втори септември и последната бариера беше премахната и доктор Армитидж за първи път успя да прочете фрагмент от записките на Уилбър Уейтли. Както и всички предполагаха в началото, това се оказа дневник; текстът отразяваше както високата ерудиция в сферата на окултното, така и поразителното невежество на странното същество, явяващо се негов автор. Една от първите записки, прочетени от Армитидж, отнасяща се до 26 ноември 1916 година, се оказа поразителна и обезпокояваща. Това бе написано, направи си сметка ученият, от хлапе на три години и половина, което изглеждаше като момче на дванайсет-тринайсет години.
Днес изучавах Акло за Сабаот, ама не ми хареса, на него отговарят от хълмовете, а не от въздуха. Онова, което се намира горе, ме е изпреварило значително, и изглежда, няма много земен мозък. Стрелях по кучето на Елъм Хътчинс, коли, на име Джак, когато се опита да ме ухапе, и Елъм каза, че ще ме убие, ако песът му умре. Не мисля, че ще стане така. Дядо ме караше да повтарям заклинанието Дхо вчера вечерта и мисля, че успях да видя вътрешния град при двата магнитни полюса. Ще се отправя към тези полюси, когато земята бъде пречистена, ако не съумея да направя пробив с помощта на заклинанието Дхо-Хна, щом приключа с това. Онези от въздуха ми казаха на Сабат, че ще изминат години, преди да мога да изчистя земята, и че по това време дядо навярно ще е вече мъртъв, така че съм длъжен да изуча всички ъгли на планетите и всички формули между Йир и Нххнгр. Онези отвън ще ми помогнат, но те не са в състояние да се вселят в тяло без човешка кръв. Онова горе навярно ще бъде точният образец. Мога да го зърна, ако направя знака Вууриш или разпръсна праха на Ибн Гази94 — прилича донякъде на онези от навечерието на Валпургиевата нощ на хълма. Интересно как ли ще изглеждам, когато земята вече е пречистена и на нея не са останали никакви земни същества? Онзи, който дойде с Акло на Сабаот, рече, че аз мога да бъда преобразен като тях, ако се справя както трябва.
Утрото завари доктор Армитидж облян в студена пот — както от ужас, така и от неистова съсредоточеност след прекараната безсънна нощ. Той не се бе откъснал от ръкописа нито за миг, наведен над него под светлината на електрическата лампа, като отгръщаше страница след страница с треперещи от вълнение ръце и се стараеше възможно най-скоро да разшифрова текста. Ученият развълнувано позвъни вкъщи на жена си, съобщавайки ѝ, че няма да се прибере, а когато тя се отби при него, за да му донесе закуската, не можа да преглътне и един залък. През целия ден продължи да чете, като от време на време правеше кратки паузи, когато му се налагаше да прибегне до помощта на ключа. Донесоха му обяд и вечеря, но той хапна съвсем мъничко. По средата на следващата нощ ученият задряма за малко в креслото си, ала внезапно се събуди, след като му се присъниха чудовищни кошмари — почти толкова страшни, колкото бяха откровенията и заплахите за света, на които току-що се бе натъкнал в ръкописа.
На сутринта на четвърти септември професор Райс и доктор Морган настояха да се срещнат и да поговорят с него, след което си тръгнаха разтреперани и пребледнели от страх. Вечерта Армитидж си легна, за да поспи, ала сънят му бе неспокоен и нервен. На следващия ден — в сряда — ерудитът се върна отново към ръкописа и се зае да изготви подробни преписи както от вече прочетения, така и от тепърва разгадавания текст. Малко преди пладне неговият личен лекар — доктор Хартуел — го посети, настоявайки за временно прекратяване на този изнурителен труд. Армитидж отказа, изтъквайки, че за него е изключително важно да дочете ръкописа и да намери обяснение на прочетеното. През тази вечер, когато здрачът тъкмо се спускаше над Аркхам, той най-накрая приключи с четенето и напълно изтощен, се отпусна в креслото си. Съпругата му, която му носеше вечерята, го намери в полукоматозно състояние, но въпреки това той съумя светкавично да я спре с рязък вик, когато тя се опита да хвърли едно око на записките, дело на собствената му ръка. Като се надигна с мъчително усилие, ученият събра гъсто изписаните страници и ги запечата в голям плик, който веднага пъхна във вътрешния джоб на палтото си. Армитидж имаше достатъчно сили да се добере до дома си, ала явно се нуждаеше спешно от медицинска помощ, поради което доктор Хартуел бе извикан незабавно. Докато лекарят го увещаваше да си легне, ученият не спираше да повтаря:
— Но какво, мили Боже, изобщо можем да сторим ние?
94
Ибн Касим Ал-Гази Мохамад — арабски теолог, автор на труда „Явяването на Вездесъщия“. — Б.пр.