IX.
В петък сутринта Армитидж, Райс и Морган се отправиха с кола към Дънуич и пристигнаха в градчето някъде към един следобед. Времето беше прекрасно, ала даже ярките лъчи на слънцето не бяха в състояние да пропъдят таящия се страх и лошите предчувствия, които сякаш се излъчваха от необичайните куполообразни хълмове и дълбоките затънтени клисури на тази местност. От време на време пред взора на учените изплуваха мрачните каменни пръстени от билата на възвишенията. По атмосферата на потискащо мълчание пред магазинчето на Озбърн те се досетиха, че се е случило нещо ужасно, и не след дълго узнаха за унищожението на семейството и дома на Елмър Фрай. Следобеда прекараха в разглеждане и обиколки на Дънуич, като разпитваха местните жители за случилото се и сами хвърлиха по едно око на руините, останали от дома на Фрай, без да пропускат протяжните следи лепкава смолиста субстанция, дяволските отпечатъци на двора, осакатения добитък на Сет Бишоп и обширните участъци опустошена растителност на различни места. Дирята, проточваща се нагоре и надолу по Стражевия хълм, се стори на Армитидж като символ на неведом вселенски катаклизъм и той дълго стоя там, съзерцавайки зловещия каменен олтар, увенчал хребета на възвишението.
Щом учените узнаха за пристигането на полицаите от Ейлсбъри, отзовали се веднага на съобщението за трагедията, сполетяла семейство Фрай, решиха да се срещнат в тях и да сверят резултатите от наблюденията си. Обаче никъде не можаха да открият и най-малка следа от униформените; според селските слухове служителите на закона били петима, ала сега колата им стоеше празна до развалините от къщата на Фрай. Местните жители бяха не по-малко озадачени от посетителите при тази гледка; все пак представителите на властта бяха говорили сутринта с всеки очевидец. Тогава старият Сам Хътчинс се замисли за нещо, побутна Фред Фар и посочи с трепереща ръка към дълбоката влажна клисура с внезапно пребледняло лице.
— Боже Господи… — промълви той, а от гърдите му се отрони горестна въздишка. — Казвах им аз да не се спускат доле у дерето… На мене примерно хич няма да ми дойде на ума да правя таквоз нещо, щот’ там са онез’ следи, а и козодоите пищят тъй страшно в тъмното…
Хладни тръпки пролазиха по гостите и местните обитатели и всяко ухо се напрегна, инстинктивно опитвайки се да долови някакъв — какъвто и да е — звук от клисурата. Армитидж, който за първи път се сблъскваше отблизо с този кошмар и гибелните му последствия, потрепери при чувството за собствената си отговорност в тази зловеща върволица от събития. Съвсем скоро ще падне нощта и именно тогава онази кощунствена чудовищна планина ще поеме по своя скверен път. Negotium perambulans in tenebris…95 Възрастният библиотекар си повтори наум заклинанието, което бе научил, и стисна силно в ръката си листчето, където бе написана онази формула, която не бе успял да запамети. Той провери дали електрическото му фенерче е в изправност, а стоящият до него Райс извади от раницата си металически разпръсквател — от онези, които използват в борбата срещу насекомите. Морган пък измъкна от сака си големокалибрена пушка, на която осланяше всичките си надежди, въпреки предупрежденията на колегите си, че никакво материално оръжие не би било от полза в конкретния случай.
Понеже бе добре запознат със съдържанието на страховития дневник, Армитидж ясно си представяше какво може да очаква, но по никакъв начин не даде на местните жители да разберат това, за да не увеличава и бездруго непрекъснато растящия им ужас. Когато здрачът стана по-плътен и сенките се сгъстиха, местните се завтекоха към домовете си и отново се заеха с безсмисленото си барикадиране, независимо от явните доказателства за безсилието на всички ключалки, катинари и прегради пред лицето на силата, която бе в състояние да огъва дървета и срутва къщи по своя воля. Някои скептично клатеха глави, узнавайки за намерението на тримата безумни пришълци да стоят на стража край развалините от дома на Фрай, и изобщо не се и надяваха да ги видят повече, докато се прибираха по къщите си.
През тази нощ изпод хълмовете за пореден път се разнесе страховит грохот, а въздухът отново бе прорязан от крясъците на козодоите. От време на време от Студената долина се надигаше мощен вихър, пропит с непоносимо зловоние, което мигом се просмукваше в тежкия нощен въздух. Това бе същото зловоние, което тримата учени бяха доловили, докато стояха над умиращата твар, преживяла петнайсет години и половина в човешки облик. Очакваният Кошмар обаче така и не се появи. Каквото и да се бе притаило на дъното на клисурата, то явно дебнеше и чакаше, ето защо Армитидж заяви на колегите си, че да го нападнат в тъмнината е равносилно на самоубийство.