Говорещият замлъкна и думата взе още един от тълпата.
— Туй то — после ни звук, ни дума. Седнахме в колата и се събрахме, всички здрави мъже, дет’ можахме да се съберем, край къщата на Кори, и решихме да дойдем при вас, за да ви питаме к’во да сторим. Туй навярно е проклятие свише — Божие наказание, задет’ не приличаме на другите, а от Божието наказание нито един смъртен не мож’ избяга.
Армитидж осъзна, че вече е крайно време за действия, и твърдо заяви, обръщайки се към групата потресени и объркани местни жители:
— Налага се да го последваме, приятели! — Ученият се стараеше да говори колкото се може по-уверено. — Убеден съм, че съществува възможност да унищожим това изчадие. Навярно знаете, че тези Уейтли са били вещери и магьосници — е, това същество се е появило в резултат на магьосничество, следователно да се справим с него, ще можем само с подобни средства. Прочел съм дневника на Уилбър Уейтли и някои от старинните книги, изучавани от него; мисля, че знам необходимото заклинание, което да ни позволи да прогоним тази твар. Естествено, не мога да съм абсолютно сигурен в ефикасността му, ала просто нямаме друг избор и трябва да действаме. То е невидимо — честно казано, предполагах, че ще е такова — но в този разпръсквател имаме прах, който може за секунда да ни го покаже. По-късно на всяка цена ще се опитаме да направим това. Това същество е изключително страшно и опасно, за да го оставим да живее, ала е нищо в сравнение с онова, в което би се превърнал Уилбър, ако бе останал жив. Никога — за щастие — няма да узнаете що за участ избегна нашият свят. Сега ни остава да се справим само с това същество, а на този етап то не може да се размножава, макар и да е в състояние да причинява големи вреди. Без колебание — повтарям — трябва час по-скоро да го унищожим.
Армитидж направи кратка пауза, преди да продължи.
— Сега трябва бързо да го настигнем и първото нещо, което ще сторим, е да отидем на мястото, което току-що е било поразено от него. Нека някой от вас ни поведе — аз не познавам Дънуич и околностите му толкова добре, ала предполагам, че все би трябвало да има някакъв пряк път. Е, какво мислите?
Кореняците започнаха да се съветват помежду си, след което Ърл Сойър посочи с мръсния си показалец през пелената на дъжда и изрече:
— Най-бързо ще можете да се доберете до парцела на Сет Бишоп, ако пресечете първо ей оная полянка, после ручея, след което се качите нагоре по склона и прекосите малката горичка от другата страна. Тоя път ще ви изведе направо при Сет Бишоп — бас държа, че веднага ще познаете мястото!
Армитидж, Райс и Морган веднага се отправиха в указаната посока, а повечето от местните закрачиха след тях. Небето постепенно изсветляваше и се появиха сигурни признаци, че бурята е отшумяла. Когато по някое време библиотекарят погрешка пое в неправилната посока, Джо Озбърн му извика, след което мина напред, за да води множеството. Увереността и храбростта на хората постепенно нарастваха, макар че призрачните очертания на гъсто обраслите с гори стръмни хълмове, както и фантастичните дървета, сред които минаваха, поставяха тези качества пред сериозни изпитания.
В момента, в който излязоха на калната кишава пътека, иззад облаците надникна слънцето. Намираха се недалеч от парцела на Сет Бишоп — пречупените дървета и зловещите следи недвусмислено говореха за случилото се тук. Отново се бе повторил инцидентът със семейство Фрай и нито едно живо същество — както и нито едно мъртво — не бе открито сред отломките на развалината, която до съвсем неотдавна бе представлявала дом на едно семейство. На никого не му се искаше да остава тук — сред зловонието и лепкавата смолиста сукървица — и всички инстинктивно се обърнаха към дирята, оставена от страшните отпечатъци, водеща към разнебитения фермерски дом на Уейтли и към увенчания с олтар склон на Стражевия хълм по-нагоре.
Щом минаха покрай обиталището на Уилбър Уейтли, мнозина бяха обхванати от ясно забележими тръпки, като решителността им отново се разколеба. Не бе шега работа да се изравни със земята такава голяма къща; за това навярно бе необходима страшна сатанинска сила. Срещу подножието на Стражевия хълм следите напускаха пътя и отпечатъците оформяха широка ивица опустошени дървета и храсти, обозначаваща предишния път на чудовището до върха и обратно.
Армитидж извади джобния си далекоглед с висока степен на увеличение и внимателно огледа стръмния склон на хълма. После подаде прибора на Морган, който се отличаваше с по-добро зрение. Само след миг ученият гръмко извика, предавайки инструмента на Ърл Сойър и едновременно с това сочейки към едно определено място на склона на възвишението. С онази непохватност, типична за повечето хора, които за пръв път си имат работа с оптически прибори, Сойър известно време се суетеше с колелцето на настройката, ала след като Армитидж му даде някои указания, нагласи правилно тръбата и фокусира лещите. Щом стори това, Ърл нададе такъв вик, пред който реакцията на Морган изглеждаше до болка отегчена и сдържана.