Выбрать главу

— Господи Боже милостиви! Тревата и храстите се движат! То се катери нагоре — бавно пълзи нагоре по хълма — ей сега ще се добере до хребета — един господ знае защо!

Паниката бързо се разпространи сред присъстващите. Едно е да търсиш неведомо страховито изчадие, а съвсем друго — да го намериш. Заклинанията сигурно ще сработят… ами ако не стане така? Изведнъж всички започнаха да засипват Армитидж с въпроси за загадъчното същество, обаче явно никой от отговорите не бе в състояние да удовлетвори присъстващите. Всеки от кореняците долавяше кошмарната близост на такива чудовищни, кощунствени проявления на Природата, които се простираха отвъд пределите на обичайните опит и знания на човечеството.

X.

В края на краищата тримата от Аркхам — възрастният и белобрад доктор Армитидж, набитият и прошарен професор Райс и слабичкият, младеещ доктор Морган — се отправиха към билото на хълма сами. След дълги и търпеливи инструкции относно правилната употреба на далекогледа те оставиха прибора на уплашените мъже от Дънуич, които с трепет наблюдаваха изкачването на тримата учени. То се оказа доста тежко и Армитидж на няколко пъти се нуждаеше от помощта на колегите си, за да продължи напред. Високо над главите на катерещата се група между дърветата колебливо се извиваше гигантска просека — пълзящото адско създание си проправяше път с неумолимата настойчивост на огромна змия. След известно време стана ясно, че преследвачите съвсем скоро ще настигнат целта си.

Къртис Уейтли — от разклонението на неизродените Уейтли — държеше далекогледа, когато групата от Аркхам описа дъга, отклонявайки се от просеката. Той съобщи на събралите се кореняци, че тримата пришълци вероятно възнамеряват да се качат на един от съседните върхове, издигащ се над просеката на онова място, където растителността още не е пометена. Така и стана, след което на катерещите се им се удаде да съкратят значително дистанцията между себе си и преследваното същество.

Тогава Уесли Кори, който междувременно бе поел далекогледа, извика, че Армитидж насочва разпръсквателя, държан от Райс, и че навярно всеки миг ще се случи нещо. Тълпата неспокойно се размърда, понеже хората бяха запомнили, че прахът от разпръсквателя трябва да направи чудовището видимо за няколко секунди. Двама или трима от мъжете закриха очи с ръце, ала Къртис Уейтли стисна здраво инструмента и съсредоточено се вгледа в окуляра. Той забеляза, че Райс, който със своите колеги се намираше на изключително удобно място, разполага със сериозни шансове да разпръсне праха във въздуха, постигайки при това максимален ефект.

Тези от местните, които наблюдаваха случилото се с невъоръжено око, зърнаха само мигновена експлозия, наподобяваща сив облак — с размерите на средно голяма сграда — недалеч от върха на хълма. Къртис, който държеше далекогледа, ненадейно го изпусна, надавайки ужасен вопъл. Приборът полетя във въздуха и цопна право в стигащата до глезените лепкава и слузеста кал. Човекът се олюля и навярно щеше да се строполи на земята, ако не го бяха подхванали навреме двама или трима от стоящите наблизо мъже. Единственото, което можеше да стори, бе да скимти едва доловимо:

— О, о, Господи Боже… това… това…

Спътниците му го засипаха с истински порой от въпроси и докато траеше суетнята, единствено Хенри Уилър се сети да вдигне падналия далекоглед и да се опита да го поизчисти от мръсотията. Както изглеждаше, Къртис поне за момента бе изгубил способността си за свързана реч и дори едносричните отговори му се удаваха с голяма трудност.

— По-голямо е от хамбар… цялото е направено от извиващи се въжета… прилича малко на кокоше яйце, само дет’ е исполинско и има над дузина крайници, дебели като вековни дървета… те наполовина се затварят, когат’ стъпва… нищо твърдо няма у него… цялото е пихтиесто кат’ желе, все едно е направено само от отделни гърчещи се въжета, събрани накуп… над туй има големи изпъкнали очи… десет или двайсет усти или хоботи, дет’ стърчат у него от всички страни… по-големи са от отвора на комин… и през цялото време се отварят и затварят… целите са сиви, със сини и пурпурни пръстени… и о, Господи Боже, онова най-отгоре! Онова почти човешко полулице най-отгоре…