Ами ако някоя забравена, високоразвита раса на интелигентни същества бе господствала на планетата, преди на мястото ѝ да дойдат примитивните полухора-полугущери? Разбира се, люспестите туземци владееха редица свързани с градежа и строителството умения, ала само мисълта за това, че биха могли да създадат нещо подобно, ме караше да се усмихна. Не, тук определено си личеше почеркът на друга, изключително еволюирала цивилизация. Не бе изключено в момента да съзерцавам последното оцеляло свидетелство за някогашния ѝ разцвет, макар че — кой знае? — бъдещите експедиции навярно щяха да открият още доказателства за отминалото ѝ господство. Що се отнася до целта на подобна конструкция, тук можеше да се гадае до безкрай. Но колкото повече разсъждавах над този въпрос, толкова повече започвах да си мисля, че използването на такъв особен, лишен от практичност материал най-вероятно говореше за религиозно или култово предназначение.
Понеже съзнавах неспособността си да разбудя тези загадки, предпочетох да премина към изследване на вътрешните помещения на съоръжението. Бях сигурен, че целият този на пръв поглед пустеещ участък от равнината всъщност е осеян с цяла мрежа от коридори и помещения, проучването на които би могло да даде отговор на много въпроси. Опипвайки стената с ръце, аз заобиколих мъртвеца и се насочих по един проход към централната част на невидимата конструкция, откъдето според мен бе излязъл Дуайт, преди да срещне смъртта. А на връщане щях да обследвам коридора, по който бях проникнал в невидимия пръстен.
Навярно отстрани съм изглеждал като слепец, който се лута пипнешком сред абсолютно равна местност под мъждивата светлина на клонящото към залез-слънце. Скоро проходът, по който се движех, направи рязък завой и започна да се вие като спирала към централната част на съоръжението. От време на време напипвах под дланите си странични пътечки, пресичащи основния коридор, който на свой ред се разделяше ту на две, ту на три, ту на четири разклонения. В тези случаи винаги избирах този маршрут, който ми изглеждаше като продължение на спираловидния проход. Можех да проуча всички тези допълнителни пътечки по-нататък; сега повече от всичко друго копнеех да се добера до самия център. Невъзможно е да се предадат с думи невероятното вълнение и страхопочитание, които изпитвах, докато бродех сред незримите стени на тази изумителна конструкция, издигната в незапомнени времена от древна цивилизация, изчезнала дълго преди на тази планета изобщо да е стъпил човешки крак.
Внезапно стените на коридора се разшириха и аз разбрах, че се намирам в някакво обширно помещение, което — както не след дълго открих — имаше форма на кръг с диаметър около три метра. Като съпоставих местоположението на мъртвеца с по-отдалечените горски ориентири, стигнах до извода, че тази камера вероятно се намира, ако не в самия център на този лабиринт, то поне в непосредствена близост до него. От нея водеха началото си още пет отделни коридора, ако не се броеше шестият, по който бях дошъл тук и чийто вход запаметих, прокарвайки мисловна права линия от него през мъртвото тяло до високото дърво на хоризонта, изпъкващо над другите и откроявайки се от тях с особената форма на короната си.
В това овално помещение нямаше нищо, което да го отличава от другите. И тук подът бе покрит с вездесъщата слузеста кал, която се разстилаше навред из тази част на Венера, подобно на необятен океан от застинала тиня. Повторих експеримента си с хвърлянето на кални топки и се убедих, че високите стени просто свършват на шестметрова височина над земята, лишени от каквато и да било хоризонтална или сводеста конструкция в горната им част. Следователно покривът на невидимия храм — ако изобщо някога бе съществувал (и ако съоръжението можеше да се нарече храм, естествено) — се беше срутил в толкова древни епохи, че отломките бяха успели да потънат дълбоко в почвата, защото нито веднъж не долових под стъпките ми дори най-малката частица от тях. В същото време нямаше как да не се замисля над нещо озадачаващо — от една страна, съоръжението беше изключително древно, а от друга, никъде не бях напипал нито грапавина, нито пукнатина, нито какъвто и да било друг признак на стареене на изложения на милостта на стихиите неведом строителен материал.
В съзнанието ми един след друг, подобно на разпенени вълни в бурно море, се надигнаха въпрос подир въпрос. Какво представляваше това място? За какво бе служило в миналото? От какъв материал — и как — е било построено? Защо никъде не можех да открия как са свързани отделните блокове или строителни компоненти и навсякъде се натъквах на съвършено равна, гладка като огледало повърхност? И защо нито входът на този лабиринт, нито отверстията, разделящи стените на вътрешните камери и коридори, не носеха никакви следи от някогашното присъствие на врати, люкове или шлюзове? Не разполагах с отговор на нито един от тези въпроси. Единственото, което знаех, беше, че се намирам в овално едноетажно здание с кръгла форма, около стотина метра в диаметър, изградено от твърда, гладка и идеално прозрачна субстанция, която нито отразяваше, нито пречупваше светлината, и че вътрешната част на тази конструкция е прорязана от множество коридори, водещи към разположената в централната ѝ част неголяма овална камера.