Една от причините да смятат изследователя за умопобъркан се дължеше на разговорите, които той водеше с хората, особено когато си пийнеше малко. В просветения, пропит с рационализъм осемнайсети век най-малкото не бе благоразумно от страна на сериозен учен да бръщолеви захласнато за фантастични образи и пейзажи, ужким съзрени под конгоанската луна; за гигантски стени и покрити с лиани колони на изоставени безименни градове; за безмълвни и влажни каменни стъпала, водещи надолу към непрогледния мрак на бездънни подземия и лабиринти от катакомби с погребали там съкровища… Най-големите небивалици обаче бяха свързани с предполагаемите обитатели на тези места. Това били създания, които водели произхода си наполовина от джунглите, наполовина от древния езически град и били толкова необикновени, че и самият Плиний44 би ги описал с известна доза скептицизъм; по всяка вероятност те се появили на бял свят, след като гигантските човекоподобни маймуни нахълтали в умиращия древен град с неговите порутени колони, мрачни гробници и причудливи барелефи.
След завръщането си от последното си пътешествие сър Уейд разказваше за всичко това с такова свръхестествено страхопочитание, че слушателите му в кръчмата „Рицарската глава“ неволно потръпваха. След третото си питие ученият започваше да се хвали с откритията си, направени в джунглите, и надълго и нашироко обясняваше как бродел в пълна самота сред страшните развалини, чието местонахождение било известно само на него. Когато го прибраха в дома за душевноболни, местните жители въздъхнаха с облекчение, защото им бе дошло до гуша от сър Уейд и неговите налудничави истории. Самият изследовател не изглеждаше особено огорчен след въдворяването му в лудницата. Откакто се роди синът му, той, незнайно защо бе намразил семейното имение и времето, което прекарваше там, постепенно намаляваше за сметка на часовете на алкохолно опиянение в „Рицарската глава“. Накрая кръчмата се превърна в нещо като негова щабквартира, а когато го изолираха от обществото, даже изпитваше нещо като благодарност към надзирателите, сякаш го охраняваха от някаква надвиснала заплаха. Три години по-късно сър Уейд почина.
Синът на Уейд Джърмин — Филип — също беше доста своеобразна личност. Въпреки голямата си прилика с дръзкия учен, той се отличаваше с такава уродлива външност и груби маниери, че повечето хора страняха от него. Мнозина се опасяваха, че ще наследи бащината си лудост, ала това не се случи; Филип просто се оказа безнадеждно тъп и склонен към епизодични изблици на неудържима ярост. Макар и среден на ръст и с не особено широки рамене, той притежаваше огромна физическа сила и невероятна гъвкавост. Дванайсет години след като наследи титлата и състоянието на сър Уейд, Филип се ожени за дъщерята на своя лесничей, който според мълвата имаше цигански произход, обаче малко преди раждането на сина си постъпи във флота като прост матрос. Това още повече засили общественото негодувание, което и бездруго бе нараснало след брака му с жена с незнатно потекло. След края на Американската война за независимост Филип започна да плава на търговски кораб, провеждащ рейсове до Африка, и бързо си спечели уважението на другите моряци с неимоверната си физическа сила и безстрашното си катерене по мачтите. Една нощ обаче, когато ветроходът акостира на конгоанския бряг, Филип Джърмин изчезна и никой повече не го видя.
В сина на Филип семейните странности се проявиха по доста неочакван и съдбовен начин. Макар и с известни диспропорции в телосложението си, Робърт бе висок, строен и симпатичен и се отличаваше с ориенталска грациозност. Той пръв проучи впечатляващата колекция, която дядо му Уейд бе донесъл от Африка, и прослави фамилията Джърмин не само сред географите, но и сред етнолозите. През 1815 година сър Робърт се ожени за дъщерята на виконт Брайтхолм, която му роди три деца. Родителите държаха под ключ най-голямото и най-малкото заради физическите и умствените им недъзи, ето защо никой така и не ги видя. Дълбоко опечален от този неприятен обрат в семейния му живот, ученият потърси утеха в работата и организира две продължителни експедиции във вътрешността на Африка. Средният му син — Невил — бе необичайно отблъскваща личност; хората мълвяха, че сякаш бе съчетал в себе си мрачния нрав на Филип Джърмин и арогантността на рода Брайтхолм. През 1849-а той избяга от къщи с една проста танцьорка, но само след година се завърна и поиска прошка. По това време вече бе вдовец — жена му бе умряла, след като го бе дарила с момченце, което нарекоха Алфред. Именно на този Алфред съдбата отреди след време да стане баща на Артър Джърмин.
44
Плиний Стари (23-79) — древен римски учен и историк, автор на „Естествена история“. — Б.пр.