Въпросният колет бе доставен в дома на Джърмин в слънчевия следобед на 3 август 1913 година. Изследователят тутакси се разпореди пратката да бъде отнесена в голямата зала, където се съхраняваше впечатляващата колекция от африкански образци, започната от сър Робърт и завършена от самия Артър. По-нататъшните събития са възстановени по разказите на прислугата и съдържанието на определени документи, подложени на задълбочено проучване. От всички свидетелства най-свързан и изчерпателен беше разказът на стария Соумс — дългогодишен иконом в семейното имение. Според него, след като колетът бил оставен в голямата зала, сър Артър наредил на всички да напуснат помещението. Щом това било изпълнено, джентълменът взел чук и длето и се заел с отварянето на сандъка. Последвалите удари внезапно прекъснали и се възцарила тишина; колко продължила тя, икономът не можеше да си спомни, обаче след по-малко от четвърт час той чул смразяващ кръвта вик, изтръгнал се — без никакво съмнение — от гърдите на Артър Джърмин.
В следващия миг вратата се отворила с трясък, изследователят изскочил от залата и се втурнал към парадния вход с такава бързина, сякаш го преследвал призрак. Соумс бил потресен от изражението на неописуем ужас, изписано на лицето му. Щом достигнал парадния вход, сър Артър ненадейно се спрял, поколебал се за секунда-две, след което се обърнал и се затичал надолу по стълбите, водещи към мазето.
Шокираните слуги безмълвно се взирали във вратата, зад която се скрил стопанинът на къщата, и го чакали да излезе. Той обаче така и не се появил. Никой не знаел какво точно прави долу, защото зад вратата не се чувал никакъв звук. Едва когато започнало да се мръква, откъм мазето се разнесла острата миризма на керосин; малко след това слугите дочули хлопването на вратата, водеща от сутерена на двора. Всички вкупом се хвърлили натам, обаче било твърде късно. Последният, който видял сър Артър жив, бил конярят. По думите му господин Джърмин — който целият лъщял от керосина, с който бил облян от глава до пети — се втурнал към намиращото се зад къщата тресавище и скоро се изгубил в мрака. Сетне събитията се развили с ужасяваща бързина. Слугите зърнали лумналия в далечината пламък, последван от яркия огнен стълб, който се издигнал към небето. Това бил краят не само на Артър Джърмин, но и на целия му род.
Причината, поради която овъглените останки на учения не бяха събрани в урна и погребани както подобава, трябва да се търси във вътрешността на изпратения от Африка сандък. Видът на древната богиня бе ужасяващ — полуразложена, съсухрена и оглозгана тук-там, тя представляваше мумифицирана бяла маймуна от неизвестен вид. Създанието се отличаваше със забележимо по-рехаво окосмяване в сравнение с другите примати и имаше поразително, дори зловещо сходство с човека. Детайлното описание на мумията би изпълнило читателя с неприятни емоции, ето защо няма да се спираме на него и ще споменем само две важни подробности, свързани с бележките на сър Уейд за африканските му експедиции и конгоанските легенди за белия бог и принцесата маймуна. Първо, гербът върху капачето на медальона, украсяващ шията на мумифицираната твар, бе семейният герб на рода Джърмин; и второ, шеговитият намек на мосю Верхарен за приликата на богинята с една небезизвестна личност се отнасяше не за някой друг, а именно за потресения Артър Джърмин, прапраправнук на сър Уейд Джърмин и тайнствената „португалка“, която никой никога не беше виждал. Впоследствие членовете на Кралския институт по антропология изгориха мумията и хвърлиха медальона в кладенеца, а някои от тях и до днес не искат да признаят, че Артър Джърмин изобщо някога е съществувал.
Гравюрата
Търсачите на силни усещания обичат да навестяват затънтени и отдалечени места. Те изпитват неудържимо притегляне към катакомбите на Птолемей и резбованите мавзолеи на кошмарните страни48, катерят се по лунносребърните кули на порутените рейнски замъци и се спускат по черните, обрасли с лишеи стълби на мрачните галерии, зеещи под каменните руини на забравените азиатски градове. Обитаваните от нечисти сили дъбрави и призрачните планини са техни светини и те неуморно дирят страховити находки сред зловещите монолити, издигащи се на необитаемите острови. Обаче истинските ценители на върховния ужас, които съзират крайната цел и смисъл на битието във всеки нов трепет на страхопочитание и благоговение, поставят най-високо уединените старинни къщи, разпръснати сред необятната пустош на Нова Англия; именно там неведомите тъмни сили, угнетяващата самота, гротескната причудливост и дремещото невежество се сливат в едно, за да създадат най-страшния кошмар, който някога е съществувал.
48
Препратка към есето „Кошмарните страни“ (1918) на ирландския писател Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет (1878-1957) — един от основоположниците на жанровете фентъзи и хорър. Осемнайсети барон Дансени, той пише за развлечение, използвайки аристократичната си титла за псевдонима, с който се прославя по цял свят — Лорд Дансени. — Б.пр.