Изчаках още малко и след като не дочух нито гласа на незнайния обитател на самотната къща, нито звука от приближаващите му стъпки, протегнах ръка и натиснах ръждясалата дръжка. Вратата не беше нито заключена, нито залостена. Пристъпих вътре, бутайки велосипеда си, и се озовах в сумрачно коридорче с олющени стени, чиято мазилка бе изпопадала на доста места и се валяше по пода. Първото, с което се сблъсках, беше витаещата в сградата неприятна миризма, чийто произход ми беше неизвестен. После очите ми привикнаха със сумрака и забелязах пред себе си тясно стълбище, до което имаше малка вратичка, водеща най-вероятно към мазето. Други две врати, намиращи се вляво и вдясно от мен, свързваха коридора с помещенията на приземния етаж.
Подпрях велосипеда на стената и отворих тази вляво от мен. Стоях на прага на неголяма стая с нисък таван, осветявана едва-едва от двата прашни прозореца и обзаведена само с най-необходимите мебели. Съдейки по масата, столовете и камината, на чиято полица тиктакаше архаичен часовник, предположих, че това помещение бе служело за всекидневна. Върху масата лежаха няколко книги и разни бумаги, но недостатъчното осветление ми пречеше да разчета заглавията. Най-силно от всичко обаче ме порази духът на дълбока древност, присъстващ буквално във всеки видим детайл от интериора. От собствен опит знаех, че повечето постройки в района изобилстват от реликви от далечното минало, ала не можех да се отърся от усещането, че тук старините се бяха съхранили в необичайна степен. Не след дълго открих защо. В стаята нямаше нито един предмет, датиращ от следреволюционния период49. Ако помещението не бе тъй оскъдно обзаведено, би било същински рай за всеки антиквар, без значение дали е професионалист, или любител.
С всяка следваща минута, прекарана от мен в тази тясна стаичка, чувството на безпокойство, обзело ме още при първия ми досег с тайнствената къща, нарастваше. Не можех да определя кое точно ме плашеше или отблъскваше; навярно реакцията ми се дължеше на угнетяващата атмосфера на дремеща старина, спартанска суровост и злокобни тайни, които е най-добре да си останат забравени. Въпреки умората си, не изпитвах никакво желание да приседна и да си почина; наместо това неспирно обикалях из помещението и заинтригувано разглеждах всяко нещо, на което се спираше погледът ми.
Първият предмет, привлякъл вниманието ми, бе една средно дебела книга, която изглеждаше толкова древна, че беше странно да я видя именно тук, а не в някоя библиотека или музей. Кожената подвързия с металически ръбчета я бе запазила в отлично състояние, макар че поради тази причина изглеждаше още по-неуместно сред бедната и занемарена обстановка. Когато я разгърнах, удивлението ми нарасна още повече, защото държах в ръцете си изключително рядко издание на „Доклад на Конгоанското кралство за съседните страни“ на Филипо Пигафета50, написан на латински въз основа на записките на мореплавателя Лопес и отпечатан през 1598 година във Франкфурт.
Много бях слушал за тази книга, украсена с оригиналните гравюри на братята Де Бри51, и за известно време забравих за мрачните си предчувствия, защото желанието ми да прелистя този изключителен том ненадейно измести всичко останало. Илюстрациите наистина се оказаха твърде любопитни. Личеше си, че художниците са се ръководили от доста бегли и повърхностни описания, защото чернокожите туземци бяха изобразени с европеидни черти на лицето и светла кожа. Вероятно нямаше да затворя скоро тази книга, ако не беше едно на пръв поглед странно и в същото време банално обстоятелство, което наново разпали смътното ми безпокойство. Незнайно защо, всеки път когато я разгръщах, страниците ѝ се разтваряха все на едно и също място, а именно — на гравюрата под номер дванайсет, където с най-големи подробности бе изобразена месарницата на един касапин канибал от Древния Анзик. Чак се засрамих, задето реагирах по такъв начин заради някаква дреболия, но гравюрата действително ме изкара от равновесие, особено след като прочетох пояснителните бележки, в които се говореше за особеностите на анзикейската кухня.
49
Периодът след Американската война за независимост (1775-1783), в която тринайсетте британски колонии в Северна Америка се противопоставят на Великобритания. — Б.пр.
50
Филипо Пигафета (1533-1604) — италиански математик, изследовател и пътешественик. Споменатата от Лъвкрафт книга действително съществува. — Б.пр.
51
Всъщност те са баща и син: Теодор де Бри (1528-1598) и Йохан Теодор де Бри (1561-1621). — Б.пр.