Пред нас лежеше гигантска човекоподобна маймуна, без съмнение избягала от някой странстващ цирк или менажерия. Белоснсжната ѝ козина беше изненадващо тънка и рехава, като изглеждаше най-гъста и дълга върху главата на създанието, откъдето се спускаше надолу към раменете. Не можехме да видим муцуната му, защото лежеше по корем върху каменния под на тунела. Причудливият вид на крайниците му обясняваше защо бях останал с впечатлението, че животното се придвижва ту на четири, ту на два крака. Пръстите му завършваха с дълги нокти, подобни на тези на плъх, и не си личеше да има опашка.
Дишането на съществото ставаше все по-повърхностно и водачът извади пистолета си, за да го довърши. В същия миг обаче то издаде звук, който явно го разубеди, и мъжът прибра оръжието си. Не се наемам да опиша този звук. Той изобщо не приличаше на крясъците, характерни за маймуните, и шокиращата му неестественост би могла да се обясни само с въздействието на вездесъщата гробна тишина и яркия лъч на фенерчето. Помислих си, че по всяка вероятност това бе първата светлинка, която умиращото създание виждаше, откакто се бе изгубило в пещерата.
Изведнъж по тялото му пробяга едва доловим спазъм. Крайниците му потрепериха, звярът се сгърчи в предсмъртна конвулсия и муцуната му неочаквано се обърна към нас. Ужасът, който прочетох в погледа му, буквално ме зашемети и в продължение на няколко секунди сякаш бях парализиран. Черните му очи, напълно лишени от ириси, се открояваха в болезнен контраст с белотата на тялото му. Щом се вгледах по-внимателно, обърнах внимание на добре развитите челюсти и необичайното за приматите гладко лице с правилен, ясно изразен нос. Докато се взирахме като хипнотизирани в странното създание, устните му се разтвориха и то отново издаде онзи смразяващ кръвта звук, след което издъхна.
Усетих как водачът се вкопчи в ръкава на палтото ми, треперейки толкова силно, че светлината на фенерчето бясно затанцува по стените и свода на пещерата, хвърляйки чудновати сенки.
Междувременно аз стоях, вцепенен като статуя, неспособен да отместя очи от мъртвото тяло пред себе си.
Страхът си бе отишъл, отстъпвайки място на изумление, състрадание и благоговеен трепет, защото звуците, които бе издало умиращото създание, бяха разкрили потресаващата истина. Звярът, когото бях убил, неведомият обитател на мрачната пещера, чийто живот бях отнел, беше — или поне някога е бил — ЧОВЕК!
Улицата
Някои вярват, че местата и предметите, сред които живеем, имат душа; други не споделят този възглед и го подминават със снизходителна насмешка. Аз няма да вземам ролята на съдия в този спор — просто ще ви разкажа за една Улица.
Тази Улица се бе родила под стъпките на силни и благородни мъже; наши братя по кръв, дръзнали да се отправят отвъд океана, оставяйки зад гърба си Блажените острови. Изпървом Улицата представляваше само тясна пътечка, утъпкана от водоносците, сновящи между ручея в горските дъбрави и къщичките, изникнали на морския бряг. С разрастването на поселището нови заселници усвояваха северната страна на Улицата; домовете им, построени от масивни дъбови трупи, се взираха в гората иззад високи каменни зидове, защото в пущинака се криеха индианци, които само чакаха удобния момент, за да изстрелят горящите си стрели. Времето течеше и не след дълго откъм южната страна на Улицата също се издигнаха китни къщурки.
По Улицата крачеха сурови мъже с конусовидни шапки, въоръжени с мускети и ловни пушки. Съпровождаха ги жени с бонета54 и послушни деца. Мъжете прекарваха вечерите пред семейните огнища, потънали в четене или разговори с домочадието си. Онова, което четяха и говореха, беше просто душно и безхитростно; то им вдъхваше кураж и сила ден след ден да покоряват гората и да обработват полята. Като слушаха по-възрастните, децата се запознаваха със законите и обичаите на предците си и научаваха какъв е бил животът в добрата стара Англия, която нито помнеха, нито бяха зървали някога.
След края на войната индианците вече не нарушаваха спокойствието на Улицата. Стопанствата процъфтяваха, мъжете се трудеха и всички бяха доволни от ежедневието си. Хлапетата растяха в благополучие и мир и все нови и нови семейства пристигаха от Родината и се заселваха на Улицата. Неусетно децата на първите колонисти пораснаха и възмъжаха. Селцето се превърна в град и скромните дървени къщурки постепенно отстъпиха място на красиви домове, съградени от тухли и дърво, с каменни стълбища, железни парапети и кокетни ветрилообразни прозорчета над входните врати. Нищо в тези сгради — нито отвътре, нито отвън — не бе изработено набързо и с лека ръка, защото трябваше да служи на поколения наред. Интериорът поразяваше с изискания вкус на собствениците — резбованите камини, елегантните стълбища, изящните мебели, порцелановите прибори и сребърните сервизи напомняха за Родината, откъдето бяха донесени голяма част от тях.