В криптата цареше полумрак, ала зрението на Бърч бе добро и той не се насочи към ковчега на Асаф Сойър, макар да изглеждаше досущ като този на Матю Фенър. В интерес на истината първоначално гробарят го бе сковал за Матю, но ковчегът се получи толкова паянтов и недодялан, че в крайна сметка Джордж реши да го бракува. Причината за това се дължеше на неочаквано пробудилата се сантименталност на гробаря — преди пет години, когато бе останал без пукната пара, старият Матю му бе помогнал със своята доброта и щедрост да си стъпи на краката. Бърч направи друг ковчег за Фенър, но понеже бе практична натура, реши да запази стария с надеждата, че все ще успее да го пробута на някого. И когато Асаф Сойър издъхна от ужасна треска, гробарят веднага съзря удобната възможност да се отърве от паянтовата дървения. Сойър никога не се бе радвал на кой знае каква любов от страна на съселяните си, а слуховете за неговата нечовешка отмъстителност, язвителност и злоба бяха безчет. Ето защо сега Джордж избута безцеремонно ковчега му встрани и се заоглежда в търсене на този на Фенър.
Точно в момента, когато погледът му се спря на ковчега на добрия Мат, внезапен порив на вятъра затръшна желязната врата и гробницата потъна в мрак. През тясното прозорче над вратата се процеждаше съвсем малко светлина, а вентилационната шахта на тавана пропускаше само въздух; поради тази причина на гробаря не му оставаше нищо друго, освен да се обърне и пипнешком да си запробива път към входа на криптата, препъвайки се в разхвърляните из помещението ковчези. Когато пръстите му най-сетне напипаха ръждивата дръжка, в сърцето му се разля неописуемо облекчение, но само миг по-късно от него не остана и следа. Вратата не помръдваше. Ръждивата брава, която Бърч нито веднъж не провери и не смаза, сега му се бе отплатила подобаващо за липсата на елементарни грижи. Старият ѝ механизъм бе заклинил, превръщайки го в затворник в тази крипта, пълна с десетки мъртъвци, и веднага щом гробарят осъзна сериозността на положението си, от гърдите му се изтръгна пронизителен вик. Обаче единственият отклик, който получи, бе враждебното — и като че ли доволно — изпръхтяване на запретнатия в каруцата кон, потропващ с копита пред вратата на гробницата.
Това се случи около три и половина следобед. Благодарение на грубия си прагматизъм, Джордж бързо си даде сметка, че крясъците няма да му помогнат, ето защо се насочи към инструментите си, които — доколкото си спомняше — трябваше да се въргалят някъде из ъглите на помещението. Трудно е да се каже до каква степен дебелокожата му натура е била потресена от този нелеп инцидент, но едно е сигурно — гробарят не хранеше никакви илюзии, че ако по волята на щастливата случайност оттук не минеше някой човек, решил да отдаде почит на покойните си близки навръх Разпети петък, щеше да се наложи да остане затворен тук през цялата нощ… а нищо чудно и за по-дълъг период от време.
За съжаление, никой от инструментите не бе подходящ за задачата, която стоеше пред Бърч. Въпреки това той се опита да отвори вратата с помощта на чук и длето, колкото и да му беше трудно да работи в сгъстяващия се мрак. Какво ли не би дал за фенер или даже една свещичка… Когато се увери, че усилията му няма да доведат до нищо, гробарят започна да се озърта, търсейки друг начин да се изтръгне от неволния си плен. Понеже криптата бе долепена до склона на хълма, тясната вентилационна тръба минаваше през земен пласт с дебелина метър и половина, което обезсмисляше всеки опит да се промъкне оттам. Следователно му оставаше само един изход — продълговатото хоризонтално прозорче над желязната врата, чийто отвор можеше да разшири с помощта на инструментите си. Единственият проблем се коренеше във факта, че спасителното отверстие се намираше прекалено високо, а Джордж не разполагаше със стълба. Отгоре на всичко в стената нямаше никакви ниши или первази, по които да се изкатери и да достигне до прозорчето, отвъд което го очакваше бленуваното спасение.
Докато умуваше над разрешаването на проблема, очите му ненадейно се спряха на разпръснатите из помещението ковчези, чиито очертания едва се различаваха в сумрачната гробница. Ами ако ги използваше вместо стълба? Само трябваше да ги нареди подобаващо. И три ковчега щяха да му стигнат, каза си гробарят, макар че най-сигурно би било да използва четири. Все пак повърхностите им бяха плоски и сравнително равни; можеше да ги постави един върху друг, сякаш са детски кубчета за игра, и да се изкатери върху тях. След кратък размисъл Бърч реши да разположи три ковчега успоредно на стената — те щяха да му служат за основа на цялото съоръжение. Върху тях щеше да намести други четири — два върху два — а най-отгоре да постави последния, превръщайки го в работна площадка. Обнадежден, Джордж си каза, че бе способен да направи всичко това без особени усилия и с лекота да достигне желаната височина. За да улесни задачата си, можеше да сложи в основата на бъдещата конструкция не три, а само два ковчега — така щеше да разполага с повече свободно пространство при градежа и да запази третия ковчег за резерва, в случай че в решаващия момент му потрябва допълнителна опора.