За първи път през тази нощ Бърч изпита страх, последван от изгаряща болка. Успокояващите мисли, осенили прагматичния му разсъдък — че всичко си има своето прозаично обяснение и се дължи на острите трески, стърчащите гвоздеи или назъбените краища на разцепилия се капак — бързо бяха заменени от нов пристъп на ужас. Колкото и да се мяташе, дърпаше и риташе с крака, гробарят не можеше да се изтръгне от неочаквания капан, в който бе попаднал. Той закрещя като обезумял, без да прекратява болезнените опити да се освободи, усещайки как кръвта струи от дълбоките му рани и се стича по краката му. Най-накрая, с цената на огромни усилия, Джордж успя да се издигне до нивото на прозорчето. Тялото му се извиваше и гърчеше като червей, напредвайки мъчително към избавлението, и само слепият инстинкт му помогна да се провре през клаустрофобичното отверстие. След цяла вечност — както му се стори — тялото му тупна тежко на земята пред входа на криптата и той трескаво запълзя през гробището, влачейки осакатените си крака подире си.
Разтреперан от ужас, Бърч се тътреше към къщурката на пазача Армингтън с цялата бързина, на която бе способен, сякаш го гонеше призрак. Обаче никой не го преследваше; във всеки случай, беше съвсем сам, когато заблъска по вратата на къщичката и пробуди пазача от дрямката му. Армингтън му помогна да легне на свободния креват и изпрати сина си Едуин да извика доктор Дейвис. Раненият беше в пълно съзнание, но не можеше да говори свързано и само ломотеше разни неща от рода на: „Ох, краката ми!“, „Пусни ме!“ и „Затворен в криптата“.
Когато лекарят пристигна, прегледа гробаря и остана силно озадачен от дълбоките рани в областта на глезените му. Плътта бе ужасно разкъсана и ахилесовите сухожилия и на двата крака бяха сериозно пострадали; това обаче едва ли обясняваше защо ръцете на доктора трепереха, докато превързваше обезобразените крайници на пострадалия, понеже Дейвис със сигурност бе виждал къде-къде по-ужасни рани в дългогодишната си лекарска практика. Той започна да засипва Бърч с най-различни въпроси, част от които не изглеждаха пряко свързани с инцидента: знаел ли е със сигурност чий ковчег е поставил най-отгоре, как точно го е открил в сумрачната крипта, как е разпознал солидния ковчег на Матю Фенър и как го е различил от този на Асаф Сойър, който е бил със същите размери… Накрая доктор Дейвис изрази почудата си, че здравият ковчег на добряка Фенър толкова лесно се е пропукал под тежестта на гробаря; все пак лекарят бе присъствал на погребалните церемонии и на Фенър, и на Сойър, беше виждал ковчезите и на двамата и още тогава му се бе сторило странно как Бърч е успял да събере трупа на отмъстителния фермер (който бе доста по-висок от дребничкия Фенър) в ковчег със същата големина.
Лекарят прекара два часа край постелята на пострадалия и преди да си тръгне, помоли гробаря да казва на всички, че се е наранил на назъбените краища на разцепеното дърво и стърчащите оттам гвоздеи. Иначе — заяви му той — никой няма да ти повярва. Изобщо най-добре би било да приказва възможно най-малко и да не позволява на друго медицинско лице да лекува раните му. Бърч му обеща, че така и ще направи… и удържа на думата си. След кончината на доктор Дейвис гробарят разказа за случилото се единствено на мен, и то само защото бях негов лекуващ лекар. Едва ли е необходимо да казвам, че щом зърнах белезите от нараняванията му — които по това време вече бяха сериозно избледнели — веднага разбрах колко мъдър и далновиден е бил съветът на починалия ми предшественик.
След този инцидент гробарят остана инвалид за цял живот, защото ахилесовите му сухожилия бяха тежко разкъсани, но най-голямата травма според мен претърпя душата му. Поведението на Джордж Бърч претърпя коренна промяна и беше тъжна гледка да се наблюдава реакцията му при споменаването на такива обикновени думи като петък, крипта, ковчег и гробница, както и на много други, на пръв поглед лишени от връзка с преживените в онази априлска нощ събития. Изплашеният му кон скоро се върна в обора си, ала помраченият разсъдък на гробаря така и не можа да открие пътя към някогашното си състояние. Клетникът смени професията си, обаче това изобщо не му помогна да възвърне душевното си равновесие, а неудържимата страст, с която започна да обръща чашката, само засили въздействието на пагубните спомени, от които Бърч искаше да се пречисти.