Изглежда, нещо, таящо се в нощта, възпираше мистериозния ми спътник от обещания разказ. Безмълвен като статуя, той ме поведе из притихналия град, като от време на време ми указваше с жестове посоката, в която трябваше да поемем. Следвах го безропотно, докато се промъквахме през тесните пролуки, прокрадвахме се на пръсти по сенчестите коридори, прехвърляхме се над тухлените зидове и пълзяхме на четири крака по ниските сводести проходи. Не след дълго напълно изгубих ориентация и изобщо не можех да определя къде се намирам. Всичко, видяно от нас, носеше печата на древността и ме изпълваше с неописуем възторг. Никога няма да забравя изящните йонийски колони, набраздените от канелюри57 пиластри, оградите от ковано желязо и декоративните ветрилообразни прозорчета над входните врати. И колкото по-дълбоко в този неизбродим лабиринт на неведомото минало се потапяхме, толкова по-причудлив и необичаен ставаше околният пейзаж.
По пътя си не срещнахме жива душа, а осветените прозорци ставаха все по-малко и по-малко. Уличното осветление също се промени и електрическите лампи бяха заменени от старовремски маслени фенери, които на свой ред отстъпиха мястото си на ромбовидни фенери с поставени във вътрешността им свещи. Накрая и те изчезнаха, потапяйки ни в непрогледен мрак. По някое време се озовахме насред някакво затънтено дворче; след като го прекосихме, спътникът ми открехна дървената портичка в далечния му край и двамата закрачихме по стръмна непавирана уличка. Тя ни отведе до архаичен, покрит с бръшлян висок зид — без съмнение граница на частно владение. Присвих очи и на блещукащата звездна светлина успях да различа ниската арка, под която се открояваше неголяма дъбова врата; междувременно моят водач извади изпод наметалото си масивен ключ, отвори вратата и ме покани да пристъпя вътре.
Озовахме се в занемарен двор, насред който се издигаше изключително стара сграда. Изкачихме стръмните каменни стъпала, водещи до парадния ѝ вход, след което възрастният джентълмен ме въведе в мрачно фоайе, просмукано с тежкото зловоние на вековна запустялост и разложение. Инстинктивно сбърчих нос, но реших вежливо да си замълча. Поехме по стръмната спираловидна стълба в дъното на фоайето и пристъпихме в тъмно помещение, чиято врата спътникът ми побърза да заключи, съдейки по изщракването на древната ключалка. После той дръпна завесите на трите малки прозорчета, зад които едва се виждаше среднощното небе, прекоси стаята и запали две от свещите на един внушителен архаичен свещник с помощта на кремък и огниво.
На тази треперлива светлина видях, че се намираме в просторна, мебелирана с вкус библиотека от първата четвърт на осемнайсети век, облицована с изящна дървена ламперия и снабдена с голяма камина, украсена със забележителна резба. Освен трите малки прозорчета, помещението разполагаше с още два прозореца, доста по-големи от трите, но поне засега те си оставаха скрити зад жълтеникави драперии. Докато присядах в едно от креслата пред идеално запазеното чипъндейлско58 писалище, моят домакин свали ръкавиците, широкополата шапка и наметалото си, при което видях, че обликът и премяната му сякаш са излезли от осемнайсети век — като се започне със сплетената му на плитка коса и се стигне до плисираната якичка, черните бричове и обувките с масивни катарами.
Лишено от сенчестия ореол на широкополата шапка, лицето му най-сетне се открои пред мен и аз неволно потръпнах. Мъжът изглеждаше толкова престарял, че се запитах да не би клеймото на това неестествено дълголетие да бе причината за смътното ми безпокойство. Когато заговори, немощният му задгробен глас често потреперваше и заглъхваше и макар че едва разбирах думите му, неясната ми тревога се задълбочаваше с всяка следваща минута.
— Пред вас, сър — започна домакинът ми, — стои човек с доста странни привички и одежди, както сам съзирате. Ако разговарях с друга персона, навярно бих я помолил за извинение, но не и когато имам пред себе си личност с вашите интелект и интереси. Разбирате ли, любовта ми към отминалите епохи ме накара да ги приема такива, каквито са били — в цялата им пълнота, заедно с всичките им външни признаци, в това число и с характерното за тях облекло. За мое щастие, домът на моите прадеди оцеля и все още се издига гордо тук, въпреки че бе погълнат от два града — първо от Гринуич през 1800 година, а после и от Ню Йорк през 1830-а. Скуайърът59, наследил този имот през 1768 година, изучавал различни науки и направил редица интересни открития, свързани с този поземлен участък. Именно за някои от тях възнамерявам да ви разкажа. Не се съмнявам във вашата честност и порядъчност, ала ви моля да запазите всичко, което ще ви споделя, в дълбока тайна.
57
Канелюри — успоредни вертикални жлебове по повърхността на колона или пиластър, допиращи се един до друг, за да се открояват по-добре архитектурните елементи. — Б.пр.
58
Така са известни мебелите, изработени от Томас Чипъндейл (1718-1779) — английски мебелист със силно влияние в Англия и Америка. — Б.пр.