— Дължим всичко, което знаем — продължи събеседникът ми, — на петте си сетива и донякъде на интуитивното познание, свързано с религиозните откровения; ето защо е невъзможно да се намери обект, субстанция или явление, които да не подлежат на строго описание, базирано на научни факти, или да бъдат разтълкувани в духа на каноничните богословски доктрини — за предпочитане конгрегационистките с всичките им изменения и допълнения, привнесени от времето и сър Артър Конан Дойл71.
С този мой приятел — който се казваше Джоел Мантън и беше директор на Източната гимназия — често водехме подобни разговори и обичахме да се впускаме в разгорещени спорове. Той се бе родил и израснал в Бостън, където бе придобил онова характерно за жителите на Нова Англия самодоволство, отличаващо се с абсолютна невъзприемчивост към тайнствените обертонове на живота. Мантън беше убеден, че естетическа стойност има само обикновеният, всекидневен житейски опит и в този ред на мисли задачата на твореца е не да предизвиква силни емоции посредством увлекателен сюжет, загадъчни събития и изобразяване на дълбоки преживявания, а постоянно да поддържа спокойния интерес на читателя с помощта на подробни и точни описания на достоверни случки от реалния живот.
Особено го дразнеше моята прекомерна (както сам твърдеше) страст към мистичното и необяснимото; понеже беше изключително набожен и вярващ човек, той се отнасяше към свръхестественото с благоговейна почит и не можеше да се примири с обстоятелството, че аз го превръщам в обект на литературните ми занимания. Неговият логичен и прагматичен ум не бе способен да проумее, че някой би потърсил естетическа наслада именно в бягството от баналната рутина на ежедневието и пристъпването в един необикновен, фантастичен свят, изпъстрен с драматични обрати и населен с причудливи създания. Всички предмети и усещания имаха за него зададени веднъж завинаги размери, пропорции, свойства, причини и следствия. И макар дълбоко в сърцето си да съзнаваше (макар и смътно), че не е изключено човешката мисъл да се сблъска с явления с негеометричен и неевклидов характер, които изобщо не се вписват в рамките на нашия опит и представи, Мантън се смяташе за пълновластен арбитър, упълномощен да изхвърля от съдебната зала всичко, което не може да бъде разбрано и почувствано от средностатистическия гражданин. И не на последно място, той беше абсолютно сигурен, че такова нещо като „неназовимото“ не съществува; за него това бе просто лишена от смисъл празна дума.
Прекрасно разбирах, че всички художествени и метафизични аргументи са безсилни срещу ортодоксалното самодоволство на моя убеден в правотата си приятел, ала в заобикалящата ни обстановка на следобедната ни дискусия имаше нещо, което ме накара да изляза отвъд рамките на обичайните ни разговори. Порутените надгробни плочи, огромните дървета, островърхите покриви на старовремските сгради и цялостната атмосфера на облъхнатия от легенди за вещици и магьосници патриархален град ме вдъхновиха да защитя литературните си занимания и не след дълго аз вече громях опонента си с неговите собствени оръжия. Не ми беше никак трудно да премина в контраатака, защото знаех, че Джоел Мантън е доста чувствителен към някои суеверия и предразсъдъци, които в днешно време никой по-образован човек не би приел на сериозно — че мъртъвците могат да се надигат от гробовете си и да се появяват на най-неочаквани места, че старите прозорци пазят отраженията на лицата на покойниците, гледали през тях приживе, и тям подобни бабини деветини…
— Да се отнасяш сериозно към онова, за което си шушукат селските старици — заявих аз, — по нищо не се различава от това, да вярваш в съществуването на безтелесни субстанции отделно от материалните им двойници. Защото, ако е вярно, че мъртвецът е в състояние да пренася своя видим — или даже осезаем — образ през пространството и времето, как може да наричаш нелепи предположенията, че някои изоставени къщи са обитавани от неведоми присъствия (които простолюдието нарича духове), или пък — че из старите гробища се рее безплътният и зловещ разум на древните поколения? И ако всички онези свойства, които приписваме на душата, не се подчиняват на законите на физиката и химията, нима е невъзможно да си представим, че след телесната ни смърт част от нас продължава да живее, приемайки определени форми и образи? Напълно разбираемо е, че хората, които са се сблъсквали с подобен шокиращ феномен, го наричат „неназовимото“… Изобщо, когато разсъждаваме над подобни теми, най-добре да оставим на мира така наречения „здрав разум“, понеже в конкретния случай той говори само за елементарна липса на въображение и гъвкавост на ума.
71
Прочутият британски писател (1859-1930) е известен не само с произведенията си за Шерлок Холмс, но и с интереса си към спиритуализма и мистичните аспекти на християнството. — Б.пр.