В демоничната си шеста книга, която не препоръчвам на никого да чете след здрачаване, Котън Мадър описва — сурово и лаконично, досущ като старозаветен пророк — онзи кошмар, разказвайки за родения от четириного получовек-полузвяр. Той имал зловещо, забулено от непрозрачна ципа око и щом това се разчуло, не след дълго обесили един пиян скитник, който страдал от тежка форма на катаракта. Тук обаче Котън Мадър приключва с историята, без даже да намекне какво се случва по-нататък. Може би просто не е знаел, а ако е знаел, да не се е осмелил да каже. Между впрочем мнозина са знаели, но са предпочитали да си държат езика зад зъбите. Хорската мълва обаче нашепва как някакъв самотен, бездетен и озлобен старец поставил сив надгробен камък без никакви надписи над един гроб, от който всички странели, и криел нещо зад заключената с катинар врата на мансардата си. Всъщност легендите, изобилстващи от намеци и недомлъвки за тайнственото чудовище, са толкова много, че ако се съберат накуп, и на най-закоравелите смелчаци ще им се изправят косите.
Бях почерпил всички тези сведения от стария дневник, който бях намерил; той изобилстваше от разкази за същества със зловещи забулени очи, които се появявали нощем зад прозорците на необитаемите къщи и бродели в търсене на човешка плът из тъмните гори. Вероятно именно една от тези твари бе нападнала моя предтеча, оставяйки следи от рога на гърдите му и белези от нокти върху гърба му. На пътя пък открили следи от раздвоени копита и огромни човекоподобни лапи. Един пощенски куриер разказал, че докато препускал малко преди изгрева покрай Медоу Хил, зърнал на билото на хълма гореспоменатия бездетен старец, който зовял и се опитвал да хване някакъв неведом, придвижващ се с изключителна пъргавина звяр.
През 1710 година мрачният старец умрял и бил погребан в една крипта до сивото, необозначено с никакви надписи надгробие. Ала дори и след смъртта му никой не смеел да отвори заключената врата, водеща към мансардата, а къщата запустяла и започнала да се руши. Нощем от там се чували зловещи приглушени звуци и на местните селяни им не оставало нищо друго, освен да се надяват, че катинарът е достатъчно здрав. Обаче надеждите им били попарени след кошмара, връхлетял дома на енорийския свещеник — изчадието нахлуло вътре, оставяйки подире си обезобразени, зверски разкъсани трупове. С течение на времето легендите постепенно се видоизменили, придобивайки черти на разкази за призраци, което навеждаше на мисълта, че дяволското същество е умряло и от него бяха останали само страховити спомени.
Забелязах, че докато говорех, опонентът ми неусетно притихна и изгуби вездесъщата си словоохотливост. Изглежда, пространното ми изложение му бе направило дълбоко впечатление и когато най-накрая замълчах, той не се разсмя (както обикновено правеше), а със съвсем сериозен тон започна да ме разпитва за онзи младеж, който дръзнал да влезе в прокълнатия дом и се явяваше прототип на главния герой на разказа ми. Щом му обясних защо този млад човек е пожелал да пристъпи в изоставената къща, Мантън се заинтригува още по-силно, защото вярваше, че някои прозорци пазят отраженията на покойниците, гледали през тях приживе. Същата мисъл се бе въртяла и в главата на младежа — той искал само да надзърне през мансардния прозорец, зад който окъснелите минувачи понякога съзирали ужасяващия демон, ала платил за тази си дързост с разсъдъка си.
Събеседникът ми се замисли за минута, но аналитичният му ум не искаше да се предава и саркастичният му скептицизъм отново взе връх. От уважение към доводите ми той бе готов да допусне, че описаното от мен създание действително е съществувало, обаче категорично отказваше да признае, че тази природна аномалия може да бъде определена като нещо неназовимо или неподлежащо на научно обяснение. Нямаше как да не отдам дължимото на непоклатимата му логика, обаче имах в ръкава си още няколко скрити коза, а именно — потресаващите свидетелства, които бях събрал по време на разговорите ми с някои от по-възрастните жители на Аркхам. Те датираха от по-ново време и описваха невероятни неща, по-страшни и от най-страшното творение на майката природа. Всички хора, с които бях беседвал, говореха за едно и също — гигантски звероподобни изчадия, понякога видими, а друг път — само осезаеми, които се реели край пустеещия дом и лишеното от надписи надгробие в безлунните нощи. Те или задушавали хората до смърт, или разкъсвали на парчета обезобразените им тела. Ненапразно най-старите жители треперели от суеверен страх пред тези призрачни чудовища. Не на последно място, ако се погледне на проблема от естетическа гледна точка и се види какви гротескни, уродливи форми приемат духовните еманации или привиденията на човешките мъртъвци, то и най-разюзданото въображение не би могло нито да си представи, нито да опише — рационално и свързано — тази аморфна безтелесна мерзост, самото съществуване на която представляваше неописуемо кощунство и престъпление спрямо природата… Нима този чудовищен хибрид между звяр и човек не символизираше всичко неназовимо?