Бернал ръководил реставрациите в Теотихуакан от 1962 до 1964 г. Около тридесет години той бил директор на Националния антропологически музей в Мексико. Той наричал Теотихуакан „класически град и най-голямата столица в цялата древна Америка“. По негово мнение, Теотихуакан „съхранява в себе си духа на суровост“, който „дълбоко се вкоренил в неговата атмосфера, имперска безопасност и точно планиране…“
Археологическите търсения били посветени преди всичко на реконструиране на културните слоеве в това място, на основата на формата и стила на намерените предмети. Археолозите били заети с търсене на обяснения как и кога един или друг народ се е оказал на дадено място и какъв бил неговият начин на живот. За вярванията и обичаите на населяващите тези места племена учените съдят по намерените археологически паметници.
При посещение на Теотихуакан, намерените на територията на комплекса предмети могат да предизвикат немалък интерес, но още по-силно това място привлича със своята духовна значимост.
Противоречивият, но неизменно загадъчен автор Зекария Сичин3, предполага, че на светилището Теотихуакан са могли да бъдат възведени „боговете“, дошли на земята от космоса. Той теоретизира, че отначало тези богове се приземили в Близкия Изток. Впоследствие, под ръководството на дошлите богове, олмеките, които носели африкански черти, и друга близкоизточна раса със семитски бради и профили започнала издигането на Теотихуакан. Издигнатите от тях първоначални постройки впоследствие били разширени и украсени от други народи, чиито намерения се отличавали от тези на олмеките.
В серия от книги с название „Хроника на Земята“, Сичин разсъждава, че изследователи от планетата Нибуру пристигнали на Земята в търсене на злато. В своите лаборатории те създали първите човешки същества от своите собствени гени, смесени с гените на примитивния прототип на човека. Създадените по този начин хибриди били предназначени за робски труд — да копаят злато и в началото се покланяли на сътворилите ги „богове“. С течение на времето, обаче, в тези изкуствено създадени роби се развил разум, достатъчен да предизвика създателите им. Тяхната плодовитост довела до заселването на планетата с по-високо развити видове от човешкия род. Именно с него започва днешния цикъл от еволюционната история.
Съгласно теорията на Сичин, Теотихуакан първоначално бил построен за боговете, като златообогатителен завод, дълъг множество мили. Водата и златната руда се спускали надолу по деветстотинфутовия склон в южно направление, преминавайки през сложна мрежа от канали, предназначени за промиване на златото. Самото злато в Теотихуакан не се използвало, а се препращало на Нибуру по междузвездна транспортна система.
Но колкото и увлекателна да е тази хипотеза, съществува и друга интерпретация за Теотихуакан — тази, която е синтезирал Мигел Анхел Руис от наследството на толтеките, в резултат на своите посещения на свещения град и виденията в състояние на транс.
Адът на Земята
В основата на учението на Мигел лежи концепцията за земния живот като ад. Адът — това е слято в едно съновидение, общо за всички хора. Както индивидуалните, така и колективните съновидения по същество са кошмари. На всеки човек в съня му се появява някаква реалност, подобно на сънищата на цели семейства, общини, градове, страни и дори на цялото човечество. Всички ние внасяме своя принос в съновидението, изпълнено със страх.
Окончателното изцеление от страха означава пробуждане от този сън и избавление от ада. Именно за тези цели трябвало да послужи Теотихуакан — да избави хората от оковите на страха. Това освобождение ще възкреси съзнанието, че човек е същество с божествена природа. Хората са същината на бога. Това означава и наименованието Теотихуакан — Място, където хората стават богове.
В своите видения Мигел осъзнава, че първите заселници в долината на Теотихуакан са дошли о± Града на Лебеда, или Ацтлан, разположен някъде на територията на САЩ или Канада. Тези хора били коренните жители на Западното полукълбо, а не преселници от Азия или Африка.
Идвайки в долината, ацтланите открили множество пещери, в които прокарали цяла система от взаимосвързани тунели. Една от пещерите, известна под името „Сърцето на Вселената“, станала церемониално светилище, посветено на Майката Земя. Тази пещера, напомняща по структура четирилистна детелина, била неотдавна открита под Пирамидата на Слънцето, която специално била построена над нея. Джон Б. Карлсон (в статията си „Издигане и падение на Града на Боговете“, списание Archeology, ноември-декември 1993 г., стр. 58–69) твърди, че това е сух, чешри — камерен тунел от лава.