От хиляди години хората мислят за същността на живота и смъртта. И в ума им цари пълен разнобой — от „Край на всичко“ до „Ние ще се върнем в живота чрез прераждането“.
Живот след смъртта съществува, независимо че не можем да го докажем. Впрочем, ние не можем да докажем съществуването на още много неща, но сме твърдо убедени, че съществуват.
Човешкото тяло се нуждае от материална енергия под формата на вода, храна и кислород. Съновиденията, емоциите и ума не се нуждаят от такава енергия, следователно няма как да умрат.
Нашият разум е живо същество. Той се състои от фина енергия. Разумът е създаден в процеса на мислене. Ние мислим с разума, а не с мозъка. Разумът притежава съзнание.
Главният мозък е инструмент за чувствено възприятие. С помощта на главния мозък ние усещаме светлината и звука и ги преобразуваме в ефирна енергия. Всичко, което усещаме, има ефирен компонент. Емоционалният компонент поражда енергията на емоциите, въображението, астралния разум и съновиденията. Главната функция на мозъка е да трансформира материалната енергия в ефирна. Този удивителен процес преобразува кислорода и захарта в емоция.
Функцията на ума е денонощно да твори съновидения. Сънят наяве има материална структура. На спящия също му се струва, че сънищата му имат определена структура. Бодърстващият ум през деня попада под въздействието на много енергийни цикли и смяна на светлинните потоци. Този ритъм дава на ума усещане за време и пространство. В съня си не усещаме обкръжаващата ни енергия, но умът вижда различни образи, включително образа на нашето собствено тяло. Ние разговаряме, гледаме, дори летим на сън, защото в съновидението не осъзнаваме, че спим.
Две разновидности на съновидения се преливат едно в друго. Съновидението в съня продължава с видение наяве без каквато и да е времева и пространствена структура, и обратно. За един час можем да видим целия си живот и същият час да ни стигне да преживеем едва пет-десет минути.
Съществува силна връзка между вътрешно и външно съновидение. Тази връзка е съзнанието. Съзнанието е тази част от ума, която се опитва да разбере всичко и да го разложи на отделни части. Умът казва: „Това е реално, а това не е“. Той ни създава илюзия за реалността на съновидението дотогава, докато в него се съхранява материална структура. Именно материалната структура осъзнаваме като реалност. Не забелязваме, че интерпретираме реалността, изхождайки от съновидението, в което се намираме в дадения момент.
Когато интерпретираме съновидението, ние снимаме собствения си филм. Често нашата интерпретация не се отличава от интерпретацията на другите, пред очите на които се е развивало същото събитие. Всички заедно виждаме едно и също съновидение.
Умът е живо същество. Вие можете да си мислите: „аз съм тяло“ или „аз съм ум“, и тогава вашият ум ще започне да се бои от смъртта. Той се страхува, че със смъртта на тялото и мозъка животът свършва и съзнанието изчезва, но не е така.
По време на обучението ми в медицинския колеж претърпях автомобилна катастрофа. Колата се счупи на парчета. Видях се спящ на кормилото. В този момент бях вън от своето тяло и затова знам, че аз не съм моето тяло.
Бях потресен, защото това, което приемах за реалност, не беше реално. В онзи период пред мен стояха много задачи. Учех в университета и след година трябваше да получа диплом за лекар. Разтревожи ме фактът, че напуснах реалността, но тя не се оказа реална. В този момент разбрах, че смъртта на тялото не е край. Ние продължаваме да живеем.
След катастрофата започнах да анализирам своите съновидения и осъзнах, че всичко, което се случва с нас, когато умираме, прилича на сън. Тръгнах от идеята, че състоянието на смърт много прилича на това, което се случва с нас в съня. И това е истина. Тялото умира, а умът продължава да сънува.
Когато заспим и сънуваме, нашият мозък напълно отключва. Нашият ум забелязва, че сънуваме и се опитва да разбуди мозъка. Задачата на ума е да каже: „Ето, това е реално, а това — нереално“. Умът винаги се вкопчва в материалната структура, защото тя му дава усещане за безопасност. Без нея умът е лишен от опора.
В състояние на смърт взаимодействието между ума и мозъка отсъства. Без тялото, умът не може да пробуди мозъка и да установи връзка с материалната структура. Затова умът продължава да сънува и без мозъка.
Умът е пазител на нашата личност и на нашата памет. Той продължава да живее, дори ако се прекрати подаването на енергия. Умът вече не получава емоционална енергия от мъртвото тяло, но връзката с неговата памет се запазва. Умът може внезапно да осъзнае своята смърт и това за него да бъде голяма изненада.