Дейвид Дибл е ученик, съратник и приятел на Мигел, учител, специализирал се в проблемите на Трансформацията с помощта на безмълвното знание на толтеките и следване на принципите на всеобщото свойство. Когато съпровождал Мигел в пътуване до Хаваите през лятото на 1994 г., той бил свидетел как Мигел се оказал на косъм от смъртта. Ето неговия разказ:
Мигел се отправи с група ученици на Хаваите с намерение да посетят няколко силни енергийни места на тези острови. Аз и съпругата ми Линда много искахме да пътуваме заедно с тях, защото знаехме, че може да постигнем и да научим много неща. Но нямахме нито време, нито пари. Аз бях зает с работата си и Линда започна да замисля да пътува сама. Реши да постъпи по начин, който често ни беше помагал в миналото. Помоли за съвет Мигел и както обикновено получихме абсолютно неочакван отговор. Мигел ме абсолютно неочакван отговор. Мигел считаше, че трябва да пътуваме и двамата. По това време бях разбрала, че ако Мигел съветва да се постъпи по един или друг начин, най-добре за теб е да се съобразиш с него. След доста уговорки привършихме спешните дела и се облякохме в цветни блузи и сандали. Очакваше ни невероятно пътуване!
Една от енергийните точки, която се канехме да посетим на остров Мауи, е вулканът Халеакала, с най-големия кратер в света — повече от двадесет мили в окръжност и дълбочина три хиляди фута. Външният край на кратера почти винаги е скрит под гъсти, дебели облаци и се намира на височина повече от десет хиляди фута над нивото на кристално чистото хавайско море. Докато стоях на ръба на кратера и гледах в неговата дълбочина, не можех да не го сравня с лунен пейзаж — черен, безжизнен и неестествен. Когато започнахме да се спускаме в продължение на пет мили по черната лавинна пътека, която се извиваше зигзагообразно и водеше в зловещо разтворена паст на земята, по гърба ми пролази лека тръпка на тревога.
Когато се спуснахме на дъното на главният кратер, намерихме още един, по-малък, дълбок около осемдесет фута. Към дълбините му водеше много стръмен отвесен наклон. Мигел попита да се спуснем ли в него и с несвойствена за мен загриженост аз изведнъж казах: „Не, Мигел, моля те, не си струва“. Но Мигел се приближи до пътеката и започна да се спуска. Поех си два пъти дълбоко дъх и тръгнах след него. Пътеката се оказа не само стръмна, но и прокарана по дребен пясък от лава, който беше твърде дълбок и на всяка крачка образуваше малки лавини. Разбрах, че ще бъде много трудно да се изкачваме по тази пътека. Споделих с Мигел, че мястото ми прилича на ловджийски капан за лаври на големи мравки, а ние самите приличаме на мравките. Към нас се присъединиха още няколко ученици и започнахме церемонията.
Внезапно Мигел сложи край на ритуала, като каза, че е време да се връщаме. Някои от членовете на групата започнаха да си събират камъни за спомен.
Мигел беше започнал да се изкачва, когато ми каза: „Събери останалите. Трябва незабавно да тръгваме“. Той продължи да се изкачва по пътеката, а аз се върнах, за да взема останалите.
След изнурително изкачване в непоносима задуха намерих Мигел лежащ на голям камък в края на малкия кратер. Той ме повика и със знаци показа, че иска да ми каже нещо тайно. Разбрах, че нещо не е наред. Той лежеше с посивяло лице и дишаше трудно. Буквално се вледених от думите му.
Ето какво прошепна Мигел: „Дейвид, само не се плаши. Имам сърдечен пристъп. Изпитвам силна болка в гърдите и лявата ръка. Трябва да се махна оттук, иначе ще умра. Не казвай на другите, за да не се изплашат. Ако ми се отдаде да се добера до Гая, тя ще ме спаси. Опитах се да се излекувам сам, но на това място нямам енергия. Трябва да се махна оттук“.
Когато смисълът на думите му стигна до мен, заля ме огромна вълна от страх. Попитах какво мога да направя. Той отговори, че трябва да му помогна да стигне до върха на кратера, където отчасти ще се върнат предишните му сили. „Възможно е нищо да не излезе, но трябва да се опита“. И ние поехме по най-невероятния в моя живот поход от пет мили.
Почти цялата група беше тръгнала напред и не подозираше за случилото се. Само аз и пет жени бяхме останали с учителя, в случай че отслабне твърде много и не може да върви сам. Скоро жените забелязаха, че Мигел е много болен. На всеки сто тежки крачки той беше принуден да спира и да седне да почива.
Всеки път, когато Мигел не можеше да върви по-нататьк, жените се събираха около него, хващаха го за ръцете и краката, изпращаха към него поток от любов и енергия и се молеха за живота му. Самият аз поемах слънчева енергия и я отправях към сърцето на Мигел.
Бяхме на половината път, когато Мигел спря, приседна и мълчаливо се втренчи в черната бездна на кратера. Беше блед като облак, който плува бавно в синевата на хавайското небе. Сякаш изведнъж охладня, покри се с пот и отслабна. Дишането му се учести и се накъса. Учителят умираше.