„И светлината в мрака свети“. Мракът е материя. Светлината действа чрез материята, но материята се съпротивлява. Тя не „познава“ светлината. Материята се съпротивлява на светлината, но това съпротивление води до нейното израстване.
Библията казва: „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна“. Нашето собствено тяло не признава нашата светлина, нашата енергия.
Когато Библията казва, „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха“, тези думи могат да се сравнят с мислите на толтеките, че божествената светлина идва при нас, но ние й се съпротивляваме и оставаме в света на илюзиите.
„А на всички ония, които Го приеха … им даде възможност да станат чеда Божии“ пряко се съотнасят със значението на Теотихуакан като място, където ние ставаме Богове, но това може да се случи само когато престанем да се съпротивляваме на светлината.
Мигел сравнява и други фрагменти от Библията, особено пророчествата за идващият Армагедон в Откровенията на Йоан Богослов, с елементи на толтекските предания. Армагедон символизира смъртта на съновидението на планетата. Всеобщата гибел, породена от природни или техно-генни катастрофи не е неизбежна. Тя може да се предотврати, ако хората се събудят от сън. По мнението на Мигел, това пробуждане вече идва със стремителни темпове.
„Колкото е по-мощен разгулът на хаоса, толкова по-стремително е пробуждането“, казва Мигел. Това, което се случва в света, съответства на процесите, които стават в пробуждащия се ум. Състоянието на покой и умиротворе-ние винаги предшества нарастването на хаоса.
Възможно е човек да вярва, че страданията са нещо нормално — всички наоколо страдат, — но в някакъв момент да се пробуди и да осъзнае, че не е задължително да страда. При промяна в системата на възгледите, човек се сблъсква със съпротива. Ако не си еднакъв с останалите, очакват те неприятности. Отликата от околните е бунтарство.
Когато преминаваме в ново измерение, вътрешните и външните реакции нарастват. Активират се страховете ни и се опитват да спрат трансформацията. В резултат настъпва хаос. Разумът отслабва и губи ориентири. Но само след преодоляване на вътрешната и външна криза човек може да стане себе си.
Първоначално войната настъпва в нашия ум. Жертвата всячески пречи на опитите за промяна. Нашите възгледи са нашите лични закони.
Дълги години имах една ученичка, която от много време беше вдовица. Независимо от противодействието на цялата й система от възгледи, тя беше стигнала до повратен момент в живота си. Тя се върна на мястото, където беше живяла и се разпоредила да извадят и кремират останките на нейния мъж. Разпръсквайки неговия прах, тя се почувства свободна и щастлива, но семейството й било удивено и разгневено. Те я осъдили и се обърнали към свещеник. Той решил, че е извършила нещо лошо. Известно време тя отново усещала погледите им върху себе си, но след това съумяла да ги отхвърли и заминала, отнасяйки със себе си намереното щастие и свобода.
Дотогава, докато хората не намерят Бога вътре в себе си, в тях ще живее потребността да вярват в Бог, който е вън от тях. Всички ние сме черни магове и навсякъде разпространяваме нашата емоционална отрова, дотогава, докато не изучим бялата магия. А това става, когато заменим страха с любовта.
Човек, преминал през трансформацията, не приема нищо лично. Исус и Буда са дошли на този свят, за да го променят към просветление. По право, дадено им по рождение, те имали големи възможности, но и на тях им се наложило да стигнат до ада, както на всички хора. Защото и те били хора.
Живеели обикновен живот в обичайните условия на своята епоха, били надарени с тяло, разум и душа, но след трансформацията се превърнали в светлина.
Всички наши постъпки поначало са обусловени от страха, но като започнем да осъзнаваме какво правим, пред нас се открива възможност за трансформация. Дори в най-ужасните условия като времето на концлагерите по време на Втората световна война, желанието да се постигне промяна открива пред човека пътя към нея.
През последните двайсет века християните проповядвали, че всеки от нас е страж на своя брат. Мигел дава на този идеал своя интерпретация, различна от тази, която е основана на чувството за вина. Да отговаряш за ближния — казва той, — значи, да уважаваш тази форма на живот. Ние си помагаме един на друг единствено с нашата любов. Любовта е действена там, където е приета. Всичко, което можем да направим един за друг, е да се обичаме. Не можем да отговаряме за постъпките на ближния си.
Чувството на съжаление или вина към другия човек са неефективни. Когато правителството раздава на хората помощи и те печелят от това повече пари, отколкото ако работят, то ги погубва. Това не е помощ. Когато хората не работят, те бездействат. Където няма действие, няма и трансформация. Без действие хората скучаят, а скуката води до престъпления. Ние сме тук, за да се трудим.