Още с първите крачки с Мигел усетих тясната си връзка с него. Тази връзка не беше плътска, но беше толкова интензивна, че знаех, че просто съм длъжна да бъда с него, независимо, че не си бяхме казали и една дума. Скоро с Мигел встъпихме в духовно бракосъчетание, на което присъстваха всичките ни роднини.
След сватбата се отправихме за два месеца към Теоти-хуакан. Така бе сложено началото на огромна съвместна работа. По време на пътуването Мигел изцяло потъна в процеса и замълча за дълго. Бродехме по Пътя на Мъртвите и аз усещах около себе си невидимото присъствие на милиони хора. Усещането на техните енергийни потоци беше много силно. Навеждайки очи, видях, че половината от моето тяло не е мое. Бях в друго тяло, обуто със сандали. Вървяхме мълчаливо. Щом стигнахме до Пирамидата на Луната и се качихме на нейния връх, Мигел приседна, впервайки поглед в двуглавия змей. Той сливаше в едно енергията, заключена на Кетцалкоатл, която носех и енергията на Замъгленото Огледало, която носеше Мигел. Разказах му за видените от мен безчислени души, които буквално носим в себе си. Той отговори: „Да, така е. Ще се върнем у дома и ще доведем тук ученици“.
През всичките три дни, през които пребивавахме там, той беше толкова мълчалив и затворен в себе си, подобно на зомби, че започнах да го дразня: „Мигел, кой ще иска да бъде с теб? И аз не искам. Да бъде човек с теб е истински кошмар, толкова си мрачен и отчужден“. Но въпреки всичко знаех, че ще съумее да доведе тук ученици.
Покаянието на Паразита
Възприемам Паразита като един от аспектите на нашето съзнание, забравило своята божествена същност — този аспект, който е надарен със способността да чувства и който носи в себе си целият преживян от нас опит.
Всеки опит е отделна емоция — или преминава през нас незабелязано, или задълго остава в нас. Когато си спомняме детството, голяма част от нас не могат да си спомнят нищо хубаво. В паметта се съхраняват само глупави възпоминания за мигове, които или не сме преживели напълно или нашата защитна система ги е блокирала.
Този блокаж е прилепчив като смола. Нашите мисли задържат преживения опит в полето на аурата, като фотография в рамка. Емоцията е хваната в капана на мисълта. Просветлението е състояние, което настъпва, когато отново преживеем цялото си минало, но без осъждане. Тогава всичко се облива в светлина, пълна с любов. А любовта е проявление на бога.
Ето моят опит:
Отправих се към Мексико, за да посетя Сан Мигел де Алиенде, заедно със сестра си. Целта ни бе на научим добре испански език. По време на пребиваването си в Мексико аз я заведох в базиликата на Пресветата Дева от Гваделупа, която не бяхме виждали. Изкачихме се по дългите открити стълби и влязохме в храма. Когато преклоних колене и погледнах към статуята на Богородица, получих видение. Видях в ръцете на Богородица две чаши. Едната чаша беше обърната към земята, а другата беше близо сърцето, обърната нагоре. Пред очите ми Богородица отново се раждаше на земята. Обърнатата нагоре чаша символизираше, че ни предстои да се родим отново, че ни очаква преход към божествената същност — Богородица щеше да ни роди в райската обител.
В този момент разбрах, че за да се пренесе моето раждане от земята на небесата, трябва да водя живот, подобен на живота на Богородица. Трябва да бъда проникната от безусловната любов, с която майките обичат децата си. Трябва еднакво да обичам всеки мъж, всяка жена и всички същества на земята. Чистотата на тази любов не допуска ревност, завист, страх или друго негативно чувство. Попитах се, способна ли съм на това?
Излизайки от базиликата, потеглихме към Сан Мигел. По-късно там ме срещна Мигел и ние планирахме да се присъединим към група ученици, които се отправиха към Теотихуакан на пътешествие за Търсене на Силата. Една седмица преди пътуването в Теотихуакан говорихме за събитията, случили се между нас по-рано. В душата си знаех, че съновидението, в което живеех с Мигел, умря. Беше ни необходимо да се преместим в друго съновидение.
Той не мислеше, че е така, но изпълни молбата ми. Прекъсна съединяващите ни емоционални връзки. Това беше най-дълбокият и сериозен разговор в нашия живот.
Чувствувах, че през всички преживени с него години никога не се отдадох напълно на живота. Абсолютно никога. Разбрах, че духовният опит, който трупаме, не беше изпълнен с блясък и красота. Той може да се окаже най-ужасното емоционално преживяване. От момента, от който започнахме да живеем заедно, двамата с Мигел изживявахме период на растеж. В мига, когато Мигел преживя трансформация, аз почувствах, че до мен е празната му телесна обвивка. Към мен повя такъв хлад, че се опитах някакси да се обградя с емоционална стена. От този миг в мен се появи една емоционална рана, която възприемах като предателство. (Моите опити да избягам, оказаха върху Мигел същото въздействие — като от предателство.)