Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал
World of Warcraft #4
На семейството и приятелите ми и най-вече на любимата ми съпруга, която ми помага да удържам вълната.
На Дейвид Хонигсберг (1958 — 2007)
Музикант, писател, геймър, равин и невероятен приятел. Покажи им как се прави в рая, амиго.
Историите в тази книга са измислени. Имената, героите, местата и случките в нея са продукт на въображението на автора. Всякаква прилика с реални случки, места или хора е чисто съвпадение.
Пролог
— Хвърляй!
— Млъквай!
— Хвърляй, по дяволите!
— Добре, де! — Гратар изръмжа и се изправи леко, издувайки мощните мускули на раменете си.
Стрелна напред едната си ръка, светкавично свали юмрук… и разтвори пръсти. Дребните зарчета от кости се разсипаха на земята.
— Ха-а! — Бродог се изсмя, оголвайки бивници в самодоволна усмивка. — Само едно!
— По дяволите!
Гратар се отпусна върху камъка, на който седеше, и се намръщи, гледайки как Бродог събира заровете и ги разклаща енергично в ръка. Той не знаеше защо продължава да играе с него — Бродог печелеше абсолютно всеки път. Беше почти неестествено.
Неестествено. Тази дума почти бе изгубила значение за Гратар. Той вдигна очи към червеното небе, което изпълваше хоризонта, а слънцето в него пламтеше в същия цвят. Преди светът не беше такъв. Гратар беше достатъчно стар, за да помни синьото небе, топлото жълто слънце и гъстата зеленина по полетата и долините. Той бе плувал в дълбоки прохладни езера и реки, блажено невеж за това колко ценна щеше да стане водата един ден. Една от най-насъщните нужди в живота — чистата вода, сега се съхраняваше в бурета и се разпределяше пестеливо.
Гратар се изправи и нехайно разрови с крак земята, гледайки как червената пръст се надига в облак и пресушава устата му. Протегна се към манерката и отпи малка глътка вода. Кожата му беше покрита с прах, който притъпяваше зеления й оттенък и изсветляваше косата му. Всичко навсякъде беше червено, сякаш светът бе пропит с кръв.
Неестествено. Но най-неестественото нещо бе причината той и Бродог да бъдат изпратени тук, където да преживяват мрачните дни в скучни игри на зарове. Гратар се загледа зад Бродог към извисяващия се свод и проблясващия енергиен воал, който го изпълваше. Тъмния портал. Гратар знаеше, че странният мистичен портал води в друг свят, но никога не бе преминавал през него. Никой от клана му не го беше правил. Но той бе наблюдавал гордите воини на Ордата, които се изгубваха в него, устремени към победа над човеците и техните съюзници. Оттогава се бяха завърнали малцина, които да докладват за напредъка на Ордата. Но напоследък не се случваше нищо. Нямаше ни вест, ни кост… нищо.
Гратар се намръщи, игнорирайки потракващия звук от заровете, които Бродог хвърляше. Нещо в портала изглеждаше… различно. Той се приближи до високата порта, а космите по ръцете и гърдите му настръхнаха.
— Гратар? Твой ред е. Какво правиш?
Гратар не обърна внимание на Бродог. Той присви очи и се загледа в завихрената енергия. Какво ли се случваше отвъд… в онзи странен друг свят?
Докато стоеше взрян в портала, блясъкът на енергийните вълни се усили, булото започна да става полупрозрачно и Гратар вече можеше да види през него, сякаш се взираше през мътна вода. Той присви очи, вгледа се… и зяпна и се олюля назад. Като че ли присъстваше на някакъв ритуал, пред очите му се разиграваше яростна битка.
— Какво? — внезапно забравил за играта, Бродог изтича до него и също онемя.
И двамата останаха безмълвно загледани за миг и накрая Гратар се съвзе.
— Тръгвай! — извика той на Бродог. — Кажи им какво се случва!
— Да… командирът… — Бродог все още не можеше да откъсне очи от гледката.
— Не! — сопна се Гратар.
Той предчувстваше, че предстои да се случи нещо, за което дори командирът не е подготвен. Но един орк може би щеше да се справи.
— Нер’зул! Извикай Нер’зул… той ще знае какво да направи!
Бродог кимна и побягна, но не пропусна да се обърне назад няколко пъти. Гратар чу как се отдалечава, но погледът му оставаше прикован към битката, която бе толкова стихийна и странно замъглена. Той виждаше орките и дори разпозна някои от тях, но те се сражаваха с някакви странни фигури — по-ниски и по-слаби, но тежковъоръжени. Странниците — наричат ги „човеци“, спомни си Гратар — бяха бързи и многобройни като мушици. Бяха се нароили сред обсадените орки и ги посичаха един по един. Как можеше хората му да търпят такъв погром? И къде беше Дуумхамър1? Гратар не виждаше и следа от масивния и мощен Военачалник. Какво се бе случило в този нов свят?