— А сега яйцата — обърна се Кадгар към Туралиън.
Но паладинът се поколеба, вторачи се в едно яйце и не посмя да посегне към него. Кадгар се намръщи.
— Какво има? — попита той.
— Аз… драконите са съзнателни същества. Те мислят, имат чувстват. Едно е да убиваш драки, но това са… деца. Те са едва… бебета. Дори не могат да се защитят. А ние просто ще ги избием.
— Туралиън — намеси се Алериа, — кълна се в Светлината, че те обичам и не само заради това твое състрадателно сърце. Но това са черни дракони. Знаеш какво ще стане, ако не ги убием сега.
Туралиън кимна мрачно, изправен пред поредното трудно решение, което трябваше да направи като генерал в разгара на битка.
— Унищожете яйцата! — извика той, пристъпи към най-близкото яйце и стовари чука си върху него.
Дебелата черупка се строши със силен трясък, последван от по-мек звук, когато чукът се удари в недоразвитото бебе-дракон. Голямо колкото средно голямо куче, неизлюпеният дракон имаше тъмночервена кожа и малки израстъци на местата, където щяха да се развият крилете и главата му. То не реагира на атаката, само леко потрепна. От счупеното яйце изтече бледа червеникава течност, зародишът се търколи на земята и предсмъртните му тръпки скоро утихнаха.
Останалите воини на Алианса бързо последваха примера на командира си. Тъкмо когато Туралиън приключваше с последното яйце, а огрите разчленяваха последните драки, Кадгар чу мощен рев откъм високия хълм — същото място, където бе усетил присъствието на черепа. Той вдигна поглед и видя как още една сянка се издига във въздуха, а крилете й хвърлиха мрак върху цялата долина. В сравнение с нея, дори Груул изглеждаше като джудже. Гронът отстъпи към скалите в края на долината, озъби се и се изправи заплашително. Огрите и по-малкият грон обаче не притежаваха куража му — те закрещяха и побягнаха от страх. Слънцето се отрази в кожата на съществото, което се спусна надолу, изви врат и отвори широко огромната си паст. От гърлото му бликна лава — буен поток магма, който моментално изпепели огри, човеци, мъртви драки и строшени яйца — всичко, което имаше нещастието да попадне на пътя му.
— Назад! — извика Туралиън на хората си, които вече се бяха разбягали при вида на чудовищния феномен. — Назад към скалите на долината!
Всички се скупчиха там, а Кадгар, Туралиън и Алериа застанаха най-отпред и се загледаха в приземяващия се дракон. Кадгар преглътна тежко. Той знаеше, че тези същества са изумителни, но Детуинг… Той бе просто неописуемо чудовищен. Драките, с които се бяха сражавали, изглеждаха като бебета в сравнение с масивния си баща. Кадгар едва побираше гледката в съзнанието си. Но въпреки силното си изумление, едно нещо събуди любопитството му. По гърба на бащата на черния орляк проблясваха сребристи метални плочи. Под тях сияеха червени линии, наподобяващи магмата, с която Детуинг тъкмо ги бе атакувал. Кадгар забеляза как масивните нокти на дракона се забиха дълбоко в каменния под на долината — всичките, с изключение на един. Той остана вдигнат и присвит, сякаш бе наранен… или държеше нещо.
— Черепът! — прошепна той на Туралиън и Алериа. — Носи го със себе си!
— Колко мило, че ни го е донесъл — промърмори Туралиън. — Но как ще си го вземем?
Детуинг сви крилете си зад жилестото си тяло и се отпусна върху здравите си крака. Изви назад дългия си врат и се вторачи заплашително в тях, с изпълнени с гняв червени очи.
— Децата ми! — изрева драконът, а гласът му прозвуча като огън, галещ запалено дърво, като метал, отсичащ кост. Гневът му бе примесен с мъка. — Децата ми са избити! — Той вдигна опашка и я стовари, а в земята се разтвори дълга цепнатина. — Елате ми, гнусни и страхливи нещастници, убийци на безпомощни деца! Елате и срещнете болката и лудостта, преди да ви погълна цели! Кой иска да стане на пепел пръв?
Детуинг присви блестящите си очи и насочи смъртоносния си поглед върху Груул.
— Ти — каза той и в тази единствена сричка се съдържаше цял свят на обещана агония, а гласът му затихна почти до шепот, почти до милувка…
Светлината да му е на помощ, Кадгар почувства острата благодарност за това, че този страховит поглед поне засега го отмина. Груул обаче не потръпна.
— Аз! — заяви той. — Аз Груул, най-велик сред грони! Това моя земя. Мои планини. И ти няма вземе от мен! Ти си отива или свърши като деца!