Останали без баща и водач, останалите черни дракони явно изгубиха кураж и фокус. Едно от по-едрите същества моментално се отдели от орляка. Тялото му бе покрито с дълбоки рани, а едното му крило се огъваше под странен ъгъл.
— Татко! — извика то и се обърна да захапе по-дребния грон, който го държеше за опашката. — Татко, чакай ме!
После избълва магма към ръцете на грона и когато най-накрая успя да се освободи, се спусна след Детуинг. Виждайки как страховитият Детуинг бе принуден да се оттегли, огрите и гронът сякаш зажадняха за още кръв. Те се нахвърлиха върху драконите, които не бяха успели да се измъкнат навреме, и започнаха да ги разкъсват на парчета с огромните си месести ръце, прехапваха гърлата им, а после вдигаха все още гърчещите им се тела и ги набучваха на заострените скали. Кадгар се възползва от суматохата и бързо сграбчи черепа, който Детуинг изпусна.
„Човек!… Но особено мощен. Усещам невероятен потенциал! Но това трябваше да се очаква, нали? Все пак е самият млад чирак на Медив! Ти можеш да станеш още по-силен, стига да проявиш куража да последваш съдбата си. Защо не станеш мой чирак? Ще ти покажа, че кръвта и нейното проливане са ключът към…“
— А-а! — възкликна Кадгар.
Гул’дан! Той стисна зъби и затвори съзнанието си. Дори мъртъв, Гул’дан явно бе сериозна заплаха. Кадгар бързо прибра черепа в една торба и се запъти към мястото, където Туралиън и останалите все още се биеха.
— Взех черепа! — извика той на Туралиън, който тъкмо избягваше смъртоносна атака на един черен дракон.
— Браво! — отвърна той. — Тогава да се омитаме от тук. Оттегляме се! Сега!
Хората му бързо се събраха, а Алериа строи своите рейнджъри. Огрите и гронът бяха прекалено заети да изтезават малките драки, за да забележат липсата им. Туралиън бързо ги изведе далеч от планините.
— Номерът ти мина, Кадгар, и то доста добре — обърна се той към другаря си, когато се отдалечиха от долината и клането. — Взехме черепа и се справихме с драконите… Сигурно скоро няма да могат да се притекат на помощ на Ордата.
Кадгар си спомни за заплашителните думи на Детуинг и потръпна. Той не бе сигурен, че оптимизмът на Туралиън е оправдан. Но въпреки всичко кимна така, сякаш наистина го вярваше.
— Остана само Нер’зул. Щом се сдобием и с книгата, ще мога завинаги да затворя портала.
Оставаше само да попречат на владеещия небето и земята велик шаман да отвори портали към безброй други светове. Но все пак се бяха справили с невероятно опасна заплаха от дракони. Кой знае, може да успеят да се правят и с това. Едно поне бе сигурно. Ако не успееха да спрат орките тук и сега… никога нямаше да могат да го направят.
Двадесет и три
— Наближаваме село! — докладва Ба’рак, подпирайки ръце върху коленете си, за да си поеме дъх.
По кожата му все още имаше засъхнала кръв около грубите превръзки, които набързо получи, след като Каргат Блейдфист заповяда на клана Шатърд Хенд да се оттегли от цитаделата Хелфайър. Но всъщност Ба’рак имаше най-малко наранявания в сравнение с останалите от неговата група и точно затова сега бе тук.
— Ще продължа сам, за да стигна по-бързо — заяви Каргат и огледа другите орки. — Лекувайте се и възстановете сили. Щом се върна, ще продължим към Черния храм.
Докато вървеше, Каргат си мислеше как бе стигнал до тук. Наистина, когато Нер’зул му заповяда да остане и забави силите на Алианса в цитаделата Хелфайър, очевидно не бе очаквал някой от групата му да оцелее. Нито Каргат, нито някой от Шатърд Хенд се страхуваше да умре. Но да загинеш с чест бе едно, а да умреш за едното нищо — съвсем друго. А това да оставят Нер’зул и другите беззащитни срещу Алианса би обезчестило целия клан, дори накрая всички да загинат в битка. Точно затова, когато Каргат видя, че Алианса е завладял цитаделата и е разбил цялата им защита, той събра всички воини, които успя да открие, и ги поведе към Черния храм. За съжаление, групата се оказа много по-малка, отколкото очакваше, а мнозина бяха толкова тежко ранени, че не оцеляха дори първата нощ. Сега бяха останали само шепа орки, и всичките ранени.
Той крачеше напред и се дивеше на пейзажа наоколо. По-голямата част от Дренор бе същата като полуостров Хелфайър — пуста, гола и напукана червена земя. Защо тогава този район тук бе толкова зелен? Под краката му се стелеше мека трева, а сред високите дървета се виждаха гъсти храсталаци. Очевидно Награнд не бе покосен по същия начин като останалата част от света, но защо?