Ироничното бе, че точно най-зелената и чиста част от Дренор бе дом за болните и слаби орки. Каргат се спря на един хълм и се загледа в селото, което се простираше пред него. Стабилните стени, покривите с куполи и дъсчените веранди бяха в типичния стил на оркско селище, включително неговото собствено. За миг Каргат дори се замисли дали да не доведе воните си тук, да прогони сегашните му обитатели и да обяви селото за свое. Щяха да останат настрани от войната. Нер’зул така или иначе не очакваше да ги види отново и надали щеше да се изненада от липсата им. Щяха да оставят Ордата да замине в някой нов свят, а те да изживеят дните си тук, грижейки се за стадата и посевите си и утолявайки жаждата си за кръв с горските зверове.
Но не, Каргат се укори за мислите си. Той бе дал обет да се бие в името на Ордата. Как би живял със себе си… или би погледнал някой орк в очите… ако не им се отдаде напълно? Освен това, помисли си той и го побиха тръпки — покоряването на това село изискваше да елиминира сегашните му обитатели и никой от воините му не би одобрил подобно нещо.
Каргат се спусна по хълма и внимателно се приближи към селото. Той забеляза няколко орки, които сновяха бавно — кафяви петна на фона на красивата зеленина, но те още не го бяха забелязали. Когато стигна на около тридесет метра от най-близката колиба, Каргат спря.
— Гея! — извика той и се закашля от болката, която го прониза при по-дълбокото вдишване. — Майко Гея!
Орките, които бе забелязал по-рано, се сепнаха и вдигнаха поглед, но бързо се скриха в най-близката колиба. Каргат се замоли да са отишли да извикат Великата майка, защото се съмняваше, че ще може да се провикне втори път. Само след миг завесите на входа на колибата се полюляха и отдръпнаха. Майка Гея се появи и пристъпи към него, присвивайки очи на слънцето.
— Кой е там? — провикна се тя с типичния си остър глас.
— Каргат Блейдфист, вожд на клана Шатърд Хенд — отвърна той и с мъка се изправи пред нея.
— Каргат, значи? Не съм те виждала от много години — каза Гея.
Най-накрая тя застана на половината път между него и колибите и срещна погледа му. Кадгар забеляза, че очите й бяха все така виолетови, а дългата й коса — все така гъста, макар и леко прошарена. Не изглеждаше зле, а нетърпелива. А извивката на устните й… от погнуса ли беше?
— Какво търсиш тук? — попита настоятелно тя, потвърждавайки впечатлението му.
— В Дренор е дошла армия на Алианса — каза й Каргат, а в повелителния му тон прозвуча и уважителността към по-възрастните, която му бе втълпена като малък. — Завладя цитаделата Хелфайър и скоро ще се отправи към Черния храм.
— Е, и? Защо трябва да се интересувам от това? — попита Гея и подсмръкна. — Паметници на войната… това са тези две места. По-добре да ги няма.
— Имам нужда от воини — обясни Каргат, надявайки се да звучи уверен и настоятелен, а не отчаян. — Всеки орк, който може да се бие, трябва незабавно да ме последва.
Гея се вторачи в него с широко отворени очи.
— Да не си полудял? — избухна тя. — Това е селото на болните, забрави ли? — Тя го огледа и на устните й се появи лукава усмивка. — Не, виждам, че не си… но, ако предпочиташ, може да продължим разговора си в някоя от колибите?
Той нервно подсмръкна, което я накара да се усмихне още по-широко.
— Така си и помислих. Много добре знаеш кой живее тук — усмивката й премина в намръщване. — И искаш да увеличиш мъката им, като ги поведеш на глупавата си война? Защо им е притрябвало да се бият? Защо е притрябвало на когото и да е от нас? — Тя го изгледа гневно. — Вие нахлухте в света на човеците. Поемете си последствията.
Каргат усети как устните му се изпъват и заголват зъбите му, защото гневът надделя над страха му.
— Ние всички сме част от Ордата — напомни й рязко той. — Ние сме една раса и трябва да оцелеем или изчезнем заедно. — Той я изгледа за миг и реши да смени тактиката. — Нер’зул твърди, че може да ни измъкне от този ад. Ако успее да се добере до Черния храм и задържи армията на Алианса достатъчно дълго, ще успее да отвори портали до други светове. Ти ще можеш да се сдобиеш с цял свят само за теб и пациентите ти.
— Какво му е на този свят? — отвърна Гея и посочи към зеленината наоколо. — На мен си ми харесва.
— Този свят умира.
— Само част от него — прекъсна го тя. — Онази част, която вие и безумните ви уорлоци омърсихте. Награнд си е същият — тя го изгледа самодоволно. — Той е маг’хар — неопетнен. А също и хората му. Сега те са болни от червена шарка, някои дори умряха от нея, но поне нашарената им кожа е кафява и не са покварени от тъмната магия на Ордата.