— Трябва да изпълниш дълга си! — настоя Каргат. — Всички воини трябва веднага да дойдат с мен!
Гея се изсмя.
— Искаш воини? — попита тя. — Вземи си ги сам. Измъкни ги от болничните им легла и ги поведи на война.
Каргат я изгледа гневно, изпълнен с ярост, която притъпяваше дори страха му.
— Не ми изглеждат толкова болни — каза той и се загледа в многото орки, които бяха наизлезли от колибите и наблюдаваха разговора им. Той забеляза, че някои куцаха, други стояха превити или приведени, но всички изглеждаха цели-целенички. И на този етап всеки, който можеше да държи боздуган, бе добре дошъл.
Каргат се приближи към селото, точно когато една фигура излезе от колибата си и се запъти към тях. Беше млад воин, а когато се приближи, Каргат забеляза, че е висок и мускулест. Но пристъпваше с мъка и залиташе. Кафявата му кожа беше бледа, с изключение на местата, където бе покрита със страшни червени гнойни мехури, много от които прокапваше слаба червеникава течност, наподобяваща оцветени сълзи. Каргат се сепна, разпознавайки младежа. Това беше Гарош Хелскрийм, синът на Гром!
— Какво се е случило? — попита Гарош, когато се спря до Гея. — Защо си тук? Нещо за Ордата ли? — младежът го изгледа странно. — Да не би да е… — ужасен мокър стон излезе от гърлото на Гарош и той падна на колене задъхан, а от устата му се изля кръв и жлъчка, стече се по брадата и гърдите му и покапа по тревата.
— Предупредих те да не се напрягаш! — сопна му се Гея и положи ръка на рамото му. Явно тя не се притесняваше да го докосва. — Още не си се излекувал от шарката и изобщо не трябваше да напускаш колибата! — тя вдигна гневен поглед към Каргат и се усмихна злобно. — Искаш ли да вземеш Гарош със себе си? Такива воини ли дойде да търсиш тук?
Каргат се бе отдръпнал, виждайки кръвта, която изкашля младият орк, и сега отстъпи още по-назад.
— Не, това не са воини — в тона му прозвуча отвращение и отчаяние. — Вече не са дори орки… те са напълно безполезни. — Той изгледа гневно Гарош, а после и Гея… и останалите орки в селото, озъби се и повиши тон, колкото може. — Жалки слабаци! Направете услуга на Ордата и умрете още тук! Ако не можете да помогнете на хората си, нямате право да живеете!
Каргат се завъртя на пети и си отиде. Не му оставаше друго, освен да събере воините си и да ги поведе към планините. Не разполагаше с достатъчно хора, за да защити Черния храм, а колкото повече се замисляше, толкова повече му се струваше, че не дължи нищо на Нер’зул. Не, той щеше да поведе всички воини, които успееше да сбере, и да открие подходящо място, където да се устроят и възстановят. Някой ден отново ще да бъдат силни и тогава може би ще се опитат да си върнат цитаделата Хелфайър и останалата част от родната си земя. А, когато все пак му дойдеше времето, Каргат се закле да загине в бой. Отново се сети какво остави зад гърба си и потръпна. Независимо от всичко, той нямаше да свърши като тях.
— Трябва да се върнеш обратно в леглото — Гея смъмри Гарош, макар и по-нежно, а оркът отблъсна ръцете й.
— Какво каза той? — попита настоятелно той, но шепнешком, тъй като гърлото му още се присвиваше от изхвърлянето на толкова течност. — За… нещо за баща ми ли беше? Той… той жив ли е?
Гея извърна поглед от надеждата, която проблесна в очите на младежа. Дали Гром е жив? Тя нямаше представа. Нямаше и нужда да знае. През последните няколко години се беше наслушала за стария Хелскрийм, за зверствата, бойната му ярост и неудържимия му стремеж към насилие. Той бе първият, който се посвети на Ордата и скверната магия на Гул’дан — нещата, които напълно го поквариха. Дори да беше още жив, със сигурност не можеше да бъде спасен.
— Той не каза нищо за баща ти — отвърна му тя, хвана го за ръката и този път не позволи да бъде отблъсната. — Сигурна съм, че е още жив и е добре, иначе Каргат щеше да каже нещо.
Гарош кимна и я остави да го поведе обратно към колибата. Сърцето на Гея отново се разтуптя за него и всички орки, поверени на грижите й. Дали щяха да се преборят с червената шарка? Може би някои от тях, но не всички. И част от нея все пак вярваше, че смъртта им ще е по-чиста от тази на орките, които бяха омърсили душите си така, че петното им личеше през кожата им. Тя поклати глава и продължи да върви с Гарош, отказвайки да погледне назад, където се виждаше как зеленокожият Каргат се отдалечава.