— Да вървим.
Те се спуснаха към долината, следвани от останалата част от силите на Алианса, като само шепа мъже останаха да охраняват лагера. Когато достигнаха вулкана, Туралиън за пръв път видя Черния храм и единствено силната му вяра му попречи да спре и да пришпори коня си в обратна посока.
Мястото беше огромно и се издигаше дори над стърчащия от земята вулкан. Беше изградено от камък, който навремето вероятно е бил светъл, но сега бе покрит с пепел и други гнусни субстанции, които поглъщаха светлината. И се извисяваше като сянка, придобила плътно тяло — набита, грозна и зловеща, подигравателно очакваща армията, която се нахвърли по стените й. Туралиън можеше да види, макар и не в детайли, че по цялата повърхност имаше гравюри, а на върха на централната част имаше издатини, които му напомняха на протегната към небето ръка. Докато Туралиън се опитваше да поеме гледката, конят му се спъна и едва не го изхвърли на каменистата земя.
Светкавица — зелена, силна и зловеща, разтърси небето с мрак, вместо със светлина. Конят изцвили уплашено и се завъртя назад. Ездачът му, почти толкова уплашен, се опита да го успокои.
— Какво става? — провикна се той към Кадгар след последвалия гръм.
— Звездите са се подредили — отвърна Кадгар. — Опасявам се, че…
Думите му замряха, когато самата земя се разтресе, а небето проблесна в зелено. Туралиън видя още една светкавица и рязко вдигна глава. Онази част, която наподобяваше ръка, протегната към небето… сега блестеше.
— О, не — промълви той и се обърна отново към Кадгар.
— Както предполагах! — извика той. — Нер’зул е започнал заклинанието.
— Можем ли да го спрем?
— Аз мога — отвърна мрачно Кадгар. — Само ми помогни да стигна навреме при него.
— Нямаш грижи за това.
Туралиън вдигна високо чука си, призова всичката си вяра и я канализира в свещеното си оръжие. Повърхността на чука засия, продължи да се разпространява и усилва, докато накрая заблестя толкова ярко, че засенчи дори бликащия вулкан. Орките и рицарите на смъртта, охраняващи Черния храм, се извърнаха заслепени, но светлината не накърни очите на воините на Алианса и сред тях се надигнаха възторжени възгласи. Туралиън премина в галоп между тях, а чукът му прогори път през защитниците на храма. Но изведнъж една фигура се появи на пътя му.
— Твоята светлинка не ме плаши! — извика Терън Горфийнд, хванал здраво жезъл в ръка.
За всеки, притежаващ добро зрение, бе очевидно, че лъже. Рицарят бе свалил качулката си и страховитото му загнило лице и горящите червени очи бяха болезнено видими. Това лице се изкриви от болка, а тялото му се напрегна така, сякаш искаше само да избяга. Горфийнд вдигна странното си оръжие. То блестеше с многоцветна светлина, която се сблъска със сиянието на Туралиън и се опита да го потуши.
— Свещената Светлина е всичко, което ти не си, чудовище! — отвърна Туралиън, насочи чука към Горфийнд и изстреля светлинен снаряд. — Ако не можеш да я надвиеш, приеми я!
Светлинният лъч уцели Горфийнд, но той вдигна жезъла пред себе си и потуши атаката на Туралиън, разпръсвайки ослепителното бяло в разноцветни лъчи. После бе ред рицарят на смъртта да отвърне на удара — той насочи жезъла си към Туралиън и от върха му се появи сянка, която обгърна командира на Алианса. Туралиън усети как мракът се свива и притиска както светлината, така и крайниците му, и яростно се запревива в опита си да се освободи. Усети въздух под краката си и се строполи на земята, търколи се и се преви. Явно атаката го бе съборила от коня му, но мракът не го напусна и продължи да го притиска към земята.
Той се опита да си поеме дъх, но дробовете му отказаха да се подчинят на командата му. Беше паднал. Разбира се… той дори не можа да се задържи на коня си. Какъв генерал бе той? Войските му също щяха да погинат. Той ги бе повел право към смъртта. Лотар щеше да е толкова посрамен от него…
Туралиън се превиваше и полагаше всички усилия да диша, но пипалата на мрака бяха обвили гърдите му и продължаваха да се стягат. Увиваха се около него като змии, придържаха ръцете му настрани и проникваха в устата, ноздрите, очите му… и го изгаряха! От затворените му очи прокапаха сълзи, но те само възпламениха огъня.