Така щеше да загине… като провал, като катастрофа. Смъртта на толкова много хора щеше да е на неговата глава. Всички невинни в другите светове, приковани от ужас пред заливащата ги зелена вълна. Хората, които му повярваха, когато им каза, че Светлината ще бъде с тях. Светлината… Каква Светлина? Къде бе тя сега? Къде бе тя, когато се нуждаеше от нея…
Алериа! Тя също щеше да загине и да се върне при семейството си. И щеше да го проклина в какъвто и живот след смъртта да вярваха елфите. Тя никога не го бе обичала, вече го виждаше ясно. Той бе просто играчка, която тя щеше да надживее, а след това да продължи напред. Кадгар… Кърдран… Данат…
Пипалата на мрака се стегнаха още, Туралиън отвори очи, а погледът му беше празен. „Съжалявам, Лотар. Провалих те. Аз не съм като теб. Поведох ги…“ Той примигна.
Беше ги водил по възможно най-добрия начин. Не, той не беше Андуин Лотар, Лъва на Азерот. Само Лотар можеше да бъде Лотар. Обратното твърдение би било върхът на наглостта. Той бе Туралиън и Светлината наистина беше с него. Тя не го бе изоставила, не и ако я повикаше с цялото си сърце. „Само поискай. Трябва само да поискаш… с чисто сърце. Затова те избра Лотар. Не защото си мислеше, че ще бъдеш като него, а защото знаеше, че ще бъдеш себе си.“
Стегнат с пипала от мрак, Туралиън пое малка глътка въздух и се замоли. Отвори очи и знаеше без да разбира как, че от тях извира чиста, бяла светлина. Погледна надолу към тъмните пипала и те се стопиха, отдръпнаха се точно така, както трябва да направят сенките пред Светлината. Гърдите му се изпълниха с въздух и той се изправи на крака, сграбчи чука си и го размаха към това, което бе останало от сенките.
Атаката, която му се стори като цяла вечност, бе траяла само няколко секунди. Горфийнд се бе възползвал от момента да се приближи и когато Туралиън възвърна зрението си, забеляза, че рицарят на смъртта е само на няколко крачки от него. Червените очи се разшириха, когато Туралиън пристъпи напред… явно той не бе очаквал младият командир на Алианса да се съвземе толкова бързо, ако изобщо можеше да го направи… и не бе подготвен за тежкия удар на чука, който го уцели право в гърдите. Туралиън бе сигурен, че чува чупене на кости под износената броня, а рицарят на смъртта се олюля, отстъпи назад, но не падна.
— Не можеш да победиш — изсъска Горфийнд през зъби. — Аз вече съм мъртъв… какво по-лошо от това можеш да ми причиниш?
Жезълът се стрелна напред, удари корема на Туралиън, който се преви, а Горфийнд прокара ръка по задната част на шлема му. Внезапно в главата на Туралиън разцъфна болка, сякаш шлемът му бе стегнат от менгеме, което го притиска към слепоочията и черепа му. Зад очите му избухнаха звезди и за миг му се стори, че светът около него се върти. Отчаяно той отново замахна с чука си в мощна дъга… и усети как се удря в нещо твърдо. Дочу шум и пъхтене и изведнъж болката изчезна.
Туралиън примигна, за да разсее петната пред очите си, пое си дълбок, болезнен дъх и вдигна поглед точно навреме, за да види как Горфийнд се олюлява, а едната му ръка виси безжизнена. Докато рицарят на смъртта се опитваше да възвърне равновесие, Туралиън се спусна напред с високо вдигнат чук. Напредвайки, той отново призова вярата си и оръжието, както и цялото му тяло заблестяха ослепително ярко. Рицарят на смъртта изкрещя и вдигна ръце, за да прикрие очи от светлината, от която вече кожата му буквално пушеше и се сбръчкваше.
— В името на Светлината! — извика Туралиън едновременно като похвала, молитва и обещание.
Светлината се усили още повече и когато стовари чука си, той не само разби съживеното тяло — преминавайки през него, сиянието проряза Терън Горфийнд, проникна в плътта му и я превърна в мокра смърдяща купчина.
Страшен писък прониза ушите на Туралиън и той отстъпи назад ужасен и невярващ на очите си, а накъсаната свистяща струйка, представляваща душата на Терън Горфийнд, се отскубна от тялото му. Паладинът вдигна блестящия си чук и отново замахна, но закъсня само с част от секундата. Крещейки от болка и гняв, духът вече бе поел към пращящото зелено-черно небе.
— Хайде!
Туралиън се сепна от гласа на Алериа. Сърцето му се изпълни с копнеж да я види. Той бързо скочи на коня си и се устреми към нея. Пред тях яздеше Кадгар и те бързо го настигнаха. Рицарят на смъртта бе последният пазител на храма. Сега те се намираха в самия Черен храм, пред дългото стълбище, което се извиваше до самия връх, откъдето проблясваше зловеща светлина.