Алериа… Кадгар… Данат… Кърдран… по дяволите, те няма да загинат тук. Туралиън разтърси глава и отпъди последните следи на сянката, която още го държеше, стисна здраво чука си и пое към съдбата си.
Двадесет и пет
Нер’зул стоеше на върха на Черния храм, в центъра на един описан кръг. Над него, скрита от надвисналите облаци и проблясъците на зелените светкавици, грандиозната среща на „Виждащия“, „Жезъла“ и „Книгата“ тъкмо достигаше своя връх. А това, което беше горе, бе и долу. Долу, под краката си, Нер’зул усещаше лей линиите на Дренор, които се преплитаха над, около и през него. Той затвори очи и почувства как целият свят трепери в ръцете му. Затова дренаите бяха построили храма си тук, затова и само тук той можеше да извърши ритуала си. От това място той буквално можеше да източи силата на цялата планета и да я впрегне в заклинанието си.
Около него, в един по-голям кръг, очертан около неговия, стояха няколко рицари на смъртта, малцината уорлоци, които бяха оцелели след яростта на Дуумхамър. Още няколко орки, някои от собствения му клан Шадоумуун, стояха в трети, по-голям кръг и гледаха навън с вдигнати оръжия. Те бяха там за защита, докато всички останали помагаха на Нер’зул да канализира енергиите на планетата и да изпълни ритуала.
Веднага щом звездите се подредиха, те започнаха заклинанията си и вече ги изпълняваха цял ден, като само енергиите, преливащи през стария шаман, го крепяха да не се строполи от умора и глад. Сега кожата му бе настръхнала, а косата му танцуваше около него, като че развята от невидим вятър.
Вече наближаваха края на заклинанието. Алианса беше разбил дебелите стени на Черния храм преди няколко часа и всеки момент се очакваше да пробие последните им защити. Но натрапниците щяха да закъснеят. Нер’зул бе сигурен в това и триумфираше. Той вдигна Скиптъра на Саргерас с дясната си ръка и Окото на Даларан — с лявата. И двата предмета заблестяха — вътрешната светлина от върха на скиптъра и танцуващият блясък във виолетовия център на Окото. Двата артефакта фокусираха енергиите на лей линиите в една почти физическа форма и канализираха силата й право в ръцете на Нер’зул. Сега цялото му тяло пулсираше и той знаеше, че вече не стои на каменния под, а се носи над него.
— Сега! — извика той, допря върха на Скиптъра до Окото и усети как цялата им енергия преминава през тялото, сърцето и съзнанието му.
И знаеше, че очите му излъчват светлина, по-ярка от слънцето. Сега той виждаше магическите линии, които оплитаха света и пронизваха въздуха, виждаше душите на всички около него, виждаше връзката между тях и този свят… между този свят и целия космос. Той усещаше булото, което обвиваше Дренор и го отделяше от другите реалности. И с едно рязко разсичащо движение на скиптъра той разкъса това було с такава лекота, с каквато би разкъсал парче тънък пергамент.
Светът се разтресе. Земята потрепна. Небето затътна. Страховит стържещ звук отекна далеч от долу и се сблъска с оглушителен крясък, който се стрелна от облаците. Дренор крещеше и се разтърсваше от болка. Другите участници в ритуала се олюляха, когато Черният храм се раздвижи, и много от тях се свлякоха на колене. Нер’зул също залитна, но успя да се задържи на крака, поддържан от преливащата през него енергия.
Той усещаше как магията му пронизва реалността като въдица, хвърлена в празнотата. Тя се устреми напред, подсилена от собствените енергии на Дренор… и се захвана за нещо твърдо. Друг свят. Връзката се изпъна като струна и един звук, който завибрира през цялото му тяло, получи в отговор друг, който се понесе по линията… и отвори дупка в тяхната реалност.
Рифт. Това беше рифт. Нер’зул усети познатото чувство, суровата енергия, която изпълваше въздуха, земята и цялата природа, пулсиращата връзка, свързваща два свята. Под изрисувания череп на лицето устните му се изкривиха в широка усмивка, той затвори очи и отпи от неудържимото чувство на успех. Той успя! Той отвори нов рифт!
И не само един. Нер’зул усети как из цял Дренор се отварят още рифтове като мехурчета, които се появяват на повърхността на морето, а щом се докоснеха до въздуха, се отваряха и проблясваха като светкавици в буря, обгърнала целия свят. Всяко едно от тях пробождаше съзнанието му като изригващ вулкан. Той можеше да изпрати разузнавачи до всеки един нов свят. После щеше да избере най-доброто място, към което да поведе Ордата. А може би и към следващо след това. А после и към следващо, докато накрая хората му щяха да разполагат с толкова светове, колкото поискат и колкото могат да владеят. Докато може би всеки клан се сдобиеше със собствен свят. И тогава никой нямаше да може да ги спре.