Обрис, един от орките, охраняващи заклинателите, попита:
— Това ли е новият ни свят?
И наистина, това, което се виждаше през завихрения рифт, изобщо не бе красиво. Не беше много, но изглеждаше достатъчно тревожно. Нещо изпляска с криле, извиси се и изчезна. Проблесна зловеща светлина.
— Това не ми прилича на нищо, което сме…
— Тишина! — извика Нер’зул, обръщайки се към Обрис. — Ние…
И в този миг на невнимание Окото в ръката му потрепна. Нер’зул се намръщи и го стисна здраво. Но то започна да се гърчи като риба и преди Нер’зул дори да осъзнае какво се случва, артефактът отскочи от ръката му и се понесе във въздуха… и се спря в ръката на един висок, широкоплещест мъж с бяла коса и виолетова роба. Жезълът в едната му ръка блестеше от сила, а в очите му се четеше още повече, но скрита дълбоко в него. Човек-магьосник, който буквално бе измъкнал успеха на Нер’зул под носа му.
Зад магьосника стоеше мъж в пълна броня, който държеше чук, излъчваш ослепително бяла светлина. Нер’зул осъзна, че този мъж не бе просто воин, а нещо като шаман… само че силата, която владееше, бе някак си на по-високо ниво от това на една планета. Елфата, която стоеше до тях, нямаше такива магически сили, но на лицето й бе изписана искрена ярост. А на лъка й бе изпъната стрела, насочена право в него.
Нер’зул потръпна. Как смееха? Как само смееха да прекъснат мига му на пълна слава? Той осъзна, че не усеща страх, нито дори тревога… единствено гняв.
— Окото няма да ти служи, когато се превърнеш в пепел! — извика той и позволи на гнева да го завладее.
Този гняв проблесна през него — чист, горещ и смъртоносен. Старият шаман изрева и вдигна ръце. Призованата скала и камък с мъка се подчиниха и изпращяха под краката на натрапниците. Борците на Алианса едва успяха навреме да отскочат встрани и бързо приготвиха оръжия. Но Нер’зул не бе приключил. Още не. Той тъкмо започваше.
Скалите, които изпращяха, сега се надигнаха и се засилиха към воините на Алианса. Около тях се завихриха вятър и дъжд, подеха ги и ги завъртяха във въздуха, а след това безмилостно ги засилиха към твърдия каменен под. Нер’зул се наслаждаваше на страданията им. После се обърна и с мъка извика:
— Към рифта! Веднага! Чакат ни слава и нови светове!
Обрис го изгледа занемял.
— Избий Алианса и ни позволи да съберем Ордата! Не може да искаш спасение само за малцина от нас! Ами братята ни, които се бият в момента? Гром и кланът Уорсонг са още в Азерот. По целия ни свят има жени и деца. Не можем да ги изоставим! Това би било малодушно, страхливо…
Нещо в Нер’зул се пропука. Нещо, което той изведнъж осъзна, че винаги го е възпирало. И едва сега… сега вече той се почувства свободен от това да чувства вина и срам и нужда да мисли за доброто на хората си… сега той осъзна какъв товар е било всичко това. Той веднъж прие смъртта като част от цикъла, после се уплаши от нея, после осъзна, че я носи, осъзна цялата тежест, която имаше. Но вече не. Той бе свободен.
И дори не удостои Обрис с отговор. Нер’зул протегна ръка. В дланта му се заформи мълния, която изпращя и се изстреля право в гърдите на орка, удари се с гръм в него и го изблъска назад. Обрис се блъсна в стената и се свлече на земята, а от гърдите му запуши черна дупка. Той повече не се изправи. Нер’зул се завъртя и огледа всички около себе си, които го наблюдаваха шокирани.
— Останалите орки са изгубени. Те изпълниха целта си. Оттук нататък всичко, което получим, ще бъде само за нас. Аз съм Ордата, аз ще оцелея! Изберете мен или смъртта!
Когато не помръднаха, той изръмжа и вдигна скиптъра. И те помръднаха, сякаш внезапно освободени, и се втурнаха към завихрения рифт. Той се носеше на няколко сантиметра от покрива и се издигаше почти на три метра височина. Нер’зул премина последен — той поддържаше портала със собствената си сила и воля и получи достатъчно време да пристъпи и да си поеме дъх, преди рифтът да изчезне зад гърба му.
Двадесет и шест
На Кадгар му се виеше свят, но усети топла, лековита енергия да изпълва тялото му. Той се изправи на крака и изруга. Рифтът тъкмо избледняваше пред очите му, оставяйки едва доловима следа, наподобяваща пара. А Нер’зул и орките му бяха изчезнали с него.