Двама войници нападнаха едновременно уорлока и докато оркът успее да елиминира единия, прогонвайки го с умопомрачителен ужас, другият успя да го прониже в гърдите, точно преди друг орк от Уорсонг да разбие черепа му със свистящ боздуган. Сега уорлокът залиташе и притискаше с една ръка кървящата си рана, кожата му вече избледняваше, а по челото му бе избила пот. Рексар само изръмжа и поклати глава. Той не обичаше уорлоците, а този явно дори не бе готов за битка.
Движението му привлече вниманието на уорлока. Раненият орк се загледа в Рексар, а по лицето му премина отвращение и презрение. Но пристъпи напред и протегна ръка.
— Хей ти! — извика уорлокът. — Мелезът! Ти не си истински воин на Ордата, не си истински орк, но ще станеш. Ела тук!
Рексар се вторачи в него, прекалено изненадан, за да реагира. Какво беше това? Този уорлок го обиди и после очакваше помощ? Толкова ли бе полудял? Но щом уорлокът се приближи, Рексар забеляза зеленото сияние около пръстите му и рязко си пое дъх, усещайки толкова рядкото чувство на страх. Не, уорлокът не искаше помощ. Той искаше живота му. Уорлоците можеха да изсмукват живителна енергия от всичко живо и да се самолекуват. Този процес имаше висока цена и една сериозна рана лесно можеше да убие един здрав орк. А раната на този уорлок бе смъртоносна.
Рексар се опита да отстъпи назад, но бе приклещен от сражаващи се орки и човеци и не успя да помръдне. Той изръмжа и вдигна секирите си, решен да покоси уорлока, преди да се прости с живота си, но вещерът махна с ръка и изведнъж Рексар падна на колене, пронизан от неописуема болка.
— Какво? Вече не си толкова сигурен ли? — попита заядливо уорлокът и пристъпи толкова близо, че дъхът му погъделичка кожата на Рексар.
Рексар се преви от болка, без да може да я надвие.
— Боли ли? Не се тревожи. Скоро болката ще изчезне.
Уорлокът бавно вдигна ръка, умишлено удължавайки момента, а Рексар се загледа в зелената светлина, очертаваща приближаващата към него ръка. Той вече усещаше как енергията му го напуска и го наляга силна умора. Яростно ръмжане прекъсна мъчителното замайване и едно черно петно се нахвърли върху уорлока.
— Харата, не!
Щом уорлокът отклони вниманието си, заклинанието му се прекъсна и Рексар отново можеше да се движи. Но бе твърде късно. Верният му вълк бе отблъснал уорлока, но в същото време ръката на орка се бе вкопчила в гъстата му козина. Рексар с ужас видя как любимият му другар се свива пред очите му, как мощният вълк се стапя за миг и се свлича на земята, а тялото му се превръща в пепел и се понася от вятъра.
— А-а, така е по-добре — отбеляза уорлокът, изправи се на крака и изтупа робата си. Кървавите петна останаха, но раните му ги нямаше. — Твоят любимец току-що ти спаси живота — обърна се той към Рексар със злорада усмивка.
— Така е — отвърна спокойно Рексар, вдигна и завъртя секирите си. — Но кой ще спаси твоя?
С едно рязко движение в китките и бързо свиване на раменете секирите се засилиха надолу и се врязаха дълбоко в гърдите от двете страни на главата му. Рексар бе вложил много от значителната си сила в замаха си и от удара уорлокът падна на колене, а секирите преминаха през тялото му, което се разпадна на парчета върху пропитата с кръв земя.
Задъхан, Рексар се загледа в трупа, а после отмести поглед към мястото, където бе загинал вълкът му. Ярост бушуваше в тялото му и отекваше в ушите му. Той коленичи и за миг постави покритата си с кръвта на уорлока ръка върху прахта.
— Отмъстен си, приятелю — каза нежно той. — Макар че ми се иска да си още до мен.
Той си пое дъх, изправи се и вложи цялата си мъка и ярост, призовавайки водача на Уорсонг. Гром вдигна поглед, видя Рексар и вдигна секира в знак на поздрав. Едно от нещата, които Рексар винаги харесваше у Гром, въпреки всичките му зверства и насилие, бе това, че вождът го удостоява със същото уважение, което показваше на всеки един воин. От своя страна Рексар винаги му бе отвръщал с подобаваща почит, но точно сега резултатите бяха по-важни от маниерите.
— Порталът! — извика Рексар, сочейки. — Нещо не е наред!
Гром се загледа към портала точно докато няколко орки преминаваха през него. Отначало Рексар се окуражи, мислейки, че Ордата все пак им е изпратила подкрепление. Но после видя, че тези орки бяха пребити и окървавени и не маршируваха, а бягаха… бягаха от нещо. Нещо, което бе от страната на Дренор.