— Бягайте! — извика един от тях, сблъска се с един войник на Алианса толкова силно, че го повали, и продължи напред, без дори да спре и да го довърши. — Бягайте!
— Какво става? — попита настоятелно Гром, а Рексар сви рамене, объркан.
И двамата се взираха в Тъмния портал, когато сцената на подивелия пейзаж за миг се замени от истински водовъртеж от завихрени цветове и накрая настъпи пълен мрак. И после изчезна.
Миг след това каменната структура на Тъмния портал, която обвиваше рифта между двата свята, започна да скърца и стърже. Звуците се усилиха, постепенно се извисиха и… центърът се пропука, двете масивни половини се срутиха и сблъскаха със силен трясък, вдигайки облак от прах и дребни камъчета. След това паднаха и подпорите, разклатени от първоначалния удар. Рексар се наведе и придърпа края на качулката си върху устата си, за да не се задуши от прахта, която се посипа наоколо. Орки и човеци се разбягаха, опитвайки се да се спасят от настаналия хаос и хвърчащи отломки.
— Не! — викаше някой и въздухът бързо се изпълни с още викове и крясъци.
Самият Рексар бе занемял и продължаваше да се взира в чакъла, който бе останал на мястото на портала между двата свята. Портала… го нямаше? Това означаваше ли, че никога повече няма да се върнат у дома? Какво щеше да се случи с тях сега?
За щастие, един орк бе успял да се съвземе.
— Ще се прегрупираме! — извика Гром и плесна Рексар по рамото. — Ти събери когото можеш от тази страна, а аз ще събера останалите от другата! Тръгвайте към изхода на долината!
Рексар се отърси от парализата си, кимна и побърза да се подчини. И щом се отдалечи от завихрения прах, отново свали качулката си. Усещаше надигащата се у него паника, но успя да я потисне, концентрирайки се върху задачата, която Гром му постави. Видеше ли орк, веднага го насочваше към изхода от долината, и дали заради размерите му, или секирите, които размахваше, или просто защото всички отчаяно се нуждаеха от насока, всички орки му се подчиняваха безусловно. Докато самият Рексар стигна до изхода, Гром вече беше там, заедно с всички членове на Ордата, приклещени в Азерот. Повечето от тях изглеждаха точно толкова удивени, колкото се чувстваше Рексар.
— Гром! Портала го няма! — провикна се един от воините. — Какво ще правим сега?
— Да. Портала го няма. А Алианса се прегрупира — заяви на висок глас Гром и посочи към човеците, които се събираха пред онова, което съвсем допреди малко беше портал. — Сигурно си мислят, че вече сме лесна плячка. Мислят, че без портала ще сме загубени и изплашени. Но много се лъжат. Ние сме Ордата! — той огледа с блеснали очи тълпата пред себе си и вдигна високо Горхаул. — Тръгваме на север към Стонард! Ще разберем какво се е случило с родния ни свят. Ще се погрижим за ранените. И ще оцелеем. После ще се прегрупираме и отново ще се изправим срещу човеците, но при нашите условия, а не при техните! — Той изръмжа. — Алианса ни приближава. Ще ни повали ли?
Звучно „Не!“ отекна от това, което Рексар се опасяваше, че е последният остатък от оркската Орда. Гром се усмихна широко, отметна главата си назад, отвори татуираната си челюст и нададе бойния си вик, преди да атакува, последван от всичките си воини.
Онзи там. Гром закрачи към орка, който се бе свил до огъня в лагера им в Стонард онази нощ. По кожата му нямаше следи нито от прах, нито от кръв, а и Гром познаваше всичките си хора. Вождът постави ръка върху рамото му и го издърпа назад, изправяйки се над него. Изненадан, оркът се ококори. До Гром стоеше Рексар. Гром вдигна орка, сякаш бе малко дете и го задържа във въздуха. Оркът заразмахва крака, а вождът на Уорсонг се наведе към него.
— Сега — каза спокойно той със силно намръщено изражение. — Какво, в името на предците, се случи там?
Треперещ, оркът набързо разказа всичко, което знаеше. Всички останали го слушаха внимателно. Единственият звук бе брътвежът му, пращенето на огъня и обичайните звуци на нощното блато. Когато замлъкна, никой не посмя да продума. Всички стояха вторачени и безмълвни от шока. Накрая, след няколко минути, Гром се размърда.
— Значи — изръмжа той и изгледа гневно останалите, принуждавайки ги дали от срам, или от страх да извърнат поглед и да се съвземат. — Значи ще се подготвим.
— Ще се подготвим? — възкликна Рексар, а Гром се обърна към полуоркския и полуогърски воин. — За какво ще се готвим, Хелскрийм? Светът ни е мъртъв, хората ни са мъртви, а ние сме приковани тук завинаги. Сами. За какво, в името на предците, ще се приготвяме?