Рексар стискаше секирите си толкова силно, че на Гром му се стори, че чува как каменните им дръжки изскърцват от напрежението.
— Ще се приготвим да отмъстим за смъртта на хората си! — сопна се Гром, а в съзнанието му за пореден път изплува образът на Гарош. Неговият син и наследник. „Момчето ми“, помисли си той. „Момчето ми… Мъртво, заедно с всички останали.“ — Само ние останахме! — продължи той и огледа всички около себе си. — Сега ние сме Ордата! Ако се предадем, това ще означава краят на всичко, което познаваме, на всичко, за което някога ни е било грижа! Расата ни няма да изчезне, освен ако легнем и приемем смъртта като страхливи слабаци! Ако Нер’зул планира…
— Нер’зул! — извика Рексар и се наведе точно пред лицето на Гром. — Със сигурност той е виновен за всичко! Кой друг би могъл да накара света да се разпадне? Той предаде всички ни! Обеща да спаси Дренор, но вместо това го унищожи!
— Не можем да бъдем сигурни в това! — настоя Гром. — Знаехме, че работи с изключително мощна магия, за да отвори портали до други светове. Може нещо да се е объркало.
— А може и всичко да се е развило перфектно… за него! — продължи разярен Рексар. — Може само да ни е използвал, да е използвал целия ни свят за своите собствени цели. Така направи Гул’дан, нали?
Много от насъбралите се орки изсумтяха или замърмориха в подкрепа на думите му. Всички знаеха за предателството на Гул’дан и какво им коства то във Втората война.
— А кой обучи Гул’дан? — продължи Рексар. — Кой го научи на всичко? Нер’зул! Очевидно е, че ябълката не е паднала далеч от дървото!
Сега мърморенето стана още по-силно и гневно и Гром знаеше, че трябва да ги спре, преди групата воини да се превърне в разярена тълпа.
— Не виждате ли, че това няма значение? — започна той, пронизвайки гнева на Рексар със спокойствие. — Трябва ли да решаваме какво да правим на база слухове и предположения? Трябва ли да се косим или ядосваме за неща, които не е сигурно, че са се случили? Така ли действа славната Орда? — той изгледа всеки един поотделно и със задоволство забеляза, че негодуванието стихва и много скоро всички отново чакаха да чуят следващите му думи. — Ние оцеляхме! Сега сме в Азерот — свят, изобилстващ от живот, храна, земя и битка! Можем да възстановим Ордата и отново да пометем този свят!
Чуха се възторжени възгласи и Гром използва енергията им да запали собствения си плам, размахвайки Горхаул над главата си, за да може нейният писък да допълни фона на думите му.
— Да, Алианса ни преследва — извика той. — И да, днес нямаше как да ги надвием. Но някой ден, и то скоро, ще можем да го направим! Тук ще починем, ще се възстановим и ще изградим стратегия. От тук ще атакуваме така, както вече знаем да правим от няколко цикъла на тяхната луна. Отново ще бъдем силни! Отново ще бъдем хищници и човеците ще треперят от страх пред нас! — Той спря секирата си и я задържа високо над главата си, снижавайки глас, за да може думите му да прозвучат спокойно на фона на внезапно настъпилата тишина. — И някой ден ние, Ордата, ще се въздигнем и ще отмъстим на човеците с една истинска и последна победа!
Воините нададоха радостни възгласи, викаха и крещяха, вдигаха оръжията си, а Гром ги наблюдаваше със задоволство и кимаше. Те отново бяха с него, отново единни. Всички, с изключение на един.
— Ти бе предаван много пъти и все от самопровъзгласили се за водачи орки, и продължаваш да следваш все същия път — започна Рексар спокойно, въпреки че в очите му гореше гняв. — Вече не остана причина да се биеш! Преди се борехме да защитим хората си, като завладеем този свят за тях. Но тях вече ги няма! Повече нямаме нужда от този свят! С тази шепа воини спокойно можеш да откриеш някое място, където човеците не са стъпвали, и да го завладееш, без да се пролее и една капка кръв!
— Каква слава би имало в това? — провикна се един от орките.
Гром кимна.
— Какво е живот без битка? — обърна се той към Рексар. — Ти си воин… точно ти трябва да го знаеш най-добре! Борбата ни прави силни, прави ни живи!
— Може би — призна полуогърът, — но защо ни е да се бием без нужда? Защо да се бием само за да казваме, че го правим? Това не е борба за спасение, за победа, нито дори за слава. Това е борба от чиста жажда за кръв, от любов към насилието. А на мен ми писна от това. И не искам повече да участвам.
— Страхливец! — извика някой, а Рексар присви очи, изправи рамене и вдигна секирите си.