— Излез напред и го повтори — предизвика го той, а в гласа му прозвуча зловеща заплаха. — Излез пред всички, за да те видя добре, и ме наречи страхливец в лицето! Пък да видим после дали ще откажа битка!
Никой не помръдна и след миг Рексар поклати глава и се усмихна самодоволно.
— Вие сте страхливци — заяви презрително той. — Страх ви е да живеете истински живот извън сенките на лъжите и обещанията, с които са ви купили. Нямате никакъв кураж, никаква чест. Затова не може да ви се има доверие — полуогърът отпусна рамене. — От сега нататък аз ще се доверявам само на зверовете.
Гром изпита смесица от чувства, гледайки как впечатляващият воин се оттегля. Как смееше Рексар да ги изостави точно сега, когато най-силно се нуждаеха от единство? Но в същото време, кой можеше да го съди? Той дори не бе такава част от Ордата, като всички останали. Никой друг мок’натал не бе пожелал да напусне дома си в Блейдс Едж. Доколкото Гром знаеше, единствено Рексар се бе отзовал на призива на Ордата да се бие в Първата, а после и във Втората война. И какво бе спечелил от това? Изгуби света си, хората си и дори любимия си вълк. Чудно ли бе полуогърът да се чувства предаден?
— Никой не може да загърби Ордата! — настоя някой. — Трябва да го хванем за ушите и да го довлачим или да го убием!
— Той обиди всички нас! — провикна се друг. — Трябва да плати с живота си за тази обида!
— Нуждаем се от него! — възпротиви се трети. — Не можем да си позволим да го изгубим!
— Достатъчно! — извика Гром и изгледа всички гневно. Недоволните замлъкнаха. — Оставете го да си иде — заповяда той. — Рексар служи добре на Ордата. Оставете го да си иде с мир.
— Ами ние? — попита един от воините. — Какво ще правим ние?
— Знаем какво трябва да направим — отвърна Гром. — Сега този свят е нашият дом. Ще живеем тук.
Но дори когато всички кимнаха и насядаха около огъня, за да продължат тихите си разговори за бъдещите си победи, думите на Рексар продължаваха да кънтят в съзнанието му и част от него се зачуди дали някога щяха да открият това, което бяха изгубили толкова отдавна — мира.
Двадесет и осем
Туралиън излезе от рифта и примигна.
— Това… това… Дренор ли е?
Те бяха избягали от разрушението на Дренор, преминавайки през портала в друг свят — свят, който още не можеха да проумеят. Кадгар и останалите магьосници бяха издигнали щит, който да ги предпази от вихъра на портала, и щом всичко се успокои, се върнаха с надеждата да потърсят оцелели другари. Но когато погледът на Туралиън се проясни, той се спря и занемя. Само Алериа, която подръпна ръката му, го накара да се отмести, за да могат и другите да преминат.
— Това е. Или поне това, което е останало от него — отвърна Кадгар.
Туралиън разпозна руините на Тъмния портал зад гърба им, както и Крепостта на честта и цитаделата Хелфайър в далечината. Напуканата червена земя също си бе същата. Но небето…!
Сега в него преливаха цветове и проблясваха ивици светлина, наподобяващи многоцветни светкавици, които се преплитаха, без да докосват земята. Слънцето го нямаше и небето бе тъмночервено, но се виждаше луната, която изглеждаше много по-голяма от преди. Ниско над хоризонта имаше втора, розовееща сфера, а над нея се носеше трета — по-малка и светлосиня. Тук-там се виждаха нишки, наподобяващи пипала на облаци.
И докато земята бе същата на цвят и плътност, недалеч Туралиън забеляза малък клин в разцепената земя, който се издигаше може би на височина тридесет метра. Той стоеше на място, като се изключи лекото поклащане заради яростните ветрове, които бушуваха навсякъде около тях. Тук-там се носеха и други руини.
— Разрушенията са изменили самата реалност — продължи Кадгар. — Гравитацията, пространството, може би дори времето вече не е това, което беше.
Думите на Кадгар бяха приглушени от раздиращ звук някъде под тях. Туралиън хвана него и Алериа под ръка и инстинктивно ги придърпа назад към това, което преди беше земя.
— Изтеглете се! — извика Туралиън, макар и да не бе сигурен, че мъжете можеха да го чуят от разцепващата се земя и бурните ветрове. — Отдръпнете се от рифта!
Те обаче го виждаха и той им посочи на запад, към Крепостта на честта. Тогава всички побягнаха панически, забравяйки всякакъв ред и дисциплина. И точно когато Туралиън издърпа Кадгар и Алериа, земята под краката им започна да се разпада. Тримата забързаха към твърдта отвъд, едва успявайки да пристъпят, преди земята под краката им да се срине, надробена на парчета скала и пръст.