Преди Тъмния портал бе частично ограден от планини, а отвъд тях се намираше морето. А сега по-голямата част от планините бе изчезнала, но по-шокиращото бе, че вълните също ги нямаше. Срутващите се руини падаха в едно празно пространство, сякаш остатъкът от света висеше в огромна зинала тъмнина, пронизвана само тук-там от вълнички и проблясъци на светлина.
— Сър! — провикна се един от мъжете. — Това не е ли… не е ли мястото, където беше рифтът?
— Да — отвърна Туралиън. — Така е.
Рифтът, през който първо бяха избягали от Дренор, а после се бяха върнали тук, действително се намираше на онзи ръб и сега бе пропаднал, заедно със свличащата се земя, оставяйки след себе си само останките от Тъмния портал. Настъпи тишина и Туралиън усети назряващото отчаяние.
— Вижте там — каза им той, посочвайки познатите постройки недалеч от тях. — Крепостта на честта все още е тук. Построихме я да ни служи за укрепление тук, в Дренор, и така ще бъде — той се обърна към воините си — покрити с прах, окървавени и изтощени. — Всички знаехме, че може и да не се върнем у дома. О, Светлина, дори очаквахме да умрем… но сме живи. Порталът е затворен. Направихме това, за което дойдохме. Какво ще правим сега… това зависи само от нас. Някъде там сигурно има оцелели… Трябва да ги открием и да ги доведем тук. Ще проучим района. Ще открием нови съюзници. Ще продължим да се борим с Ордата или с това, което е останало от нея, за да не могат орките никога повече да се опитат да направят нещо подобно. Светлината е все още с нас. Все още имаме работа. Този свят ще бъде това, което ние направим от него.
Алериа пристъпи до него с блеснали очи и стисна силно ръката му. Туралиън погледна към Кадгар, който кимна, а младите му очи се присвиха от одобрителна усмивка. Паладинът отново се обърна към хората си. Те все още изглеждаха угрижени, несигурни… Но паниката и отчаянието ги нямаше. „Този свят ще бъде това, което ние направим от него.“
— Хайде — каза Туралиън и посочи към Крепостта на честта. — Да се прибираме у дома.
Епилог
— Нер’зул!
Оркският шаман и Военачалник на Ордата изкрещя, чувайки името си, и отвори очи. Изведнъж странното завихрено нищо около него прониза сетивата му и той стисна очи, надявайки се да се отърси от бушуващите усещания, които заплашваха да го подлудят. После, сред всичкия шум, викове и пращене, той го чу отново.
— Нер’зул!
Примигна и се огледа. Съвсем наблизо, или поне така изглеждаше, въпреки че миг след това можеше да се закълне, че вече е на километри от него, Нер’зул видя някаква тъмна форма. Приличаше на орк и по-внимателното вглеждане го потвърди — ясно си личеше зелената кожа, бивниците и дългите плитки. Определено беше орк, и то един от воините на собствения му клан Шадоумуун. Воинът обаче не помръдваше. На Нер’зул му се стори, че забелязва гърдите му да се повдигат и спадат, но на това място не можеше да бъде сигурен в нищо.
Странният водовъртеж на сенки и светлини се изпълни с още форми. Всички, които бяха преминали с него през портала, изглежда бяха тук. Въпросът бе къде е това тук? Защо не се бяха озовали в друг свят? Каквото и да бе това място, Нер’зул бе убеден, че със сигурност не е нормален свят. Какво се бе случило?
Една колона от светлина премина покрай него и за миг Нер’зул видя отблясъци около всеки един от другите орки… и около себе си. Очите му се разшириха, после се затвориха, претоварени от гледката. Но той знаеше какво бе видял. Те наистина бяха попаднали в капан… нещо ги държеше на това място.
— Нер’зул!
Името му отново се разнесе из нищото, но този път Нер’зул усети как нещо придърпва гърдите и крайниците му. Останалите орки рязко се снижиха или може би той се издигаше, докато те си стояха на местата — тук нищо не бе сигурно. Но след няколко минути Нер’зул беше сам, а другарите му останаха като сенки в далечината. И тогава една по-едра, тъмна сянка се появи пред него и той вдигна поглед… към самото въплъщение на яростта.
Пред Нер’зул се носеше огромно същество, покрито с тежка броня, обкована с кървавочервен метал. Лицето на фигурата наподобяваше това на дренаи — интелигентно и мъдро, но кожата му имаше яркочервен цвят и демоничен блясък. Съществото имаше къси и извити рога, които излизаха от високите му слепоочия, а изпод устата му и иззад късата брада, покриваща брадичката му, стърчаха два странни израстъка. По ушите му проблясваха няколко обеци, а очите му блестяха тъмножълти. И Нер’зул моментално го разпозна.