Но ясната му мисъл бързо го напусна. Гром вече виждаше как очите му се извъртат, а по устните му избива пяна. Хъркан започна да диша тежко, ударите му бяха мощни, но хаотични. Гром лесно ги избягваше и блокираше дивите замахвания, въпреки че ръцете му изгаряха от напрежение. Той оголи зъби в дива усмивка, усещайки как в него самия се надига жаждата за кръв. Тя искаше да го завладее, както бе завладяла Хъркан. Но Гром нямаше да й позволи. Той беше господарят, не тя. Беше време да сложи край на това. Той приклекна, избягвайки следващия замах на Хъркан, изпълни дробове и засили главата си напред право в лицето му.
Черно-татуираната челюст се отвори почти невъзможно широко и въздухът се изпълни с прорязващ червата вой. Последвалият вик на Хъркан беше негов басов контраст. Той вдигна огромните си ръце, за да запуши кървящите си уши и падна на колене. Кръв рукна от носа и ушите му и протече от устата му. Легендарният боен вик на Гром премина в триумфален смях, докато оркът замахна с Горхаул и отдели главата на Хъркан от масивните му рамене.
Тялото продължи да се движи, а ръцете му леко помахваха. За секунда спря, сякаш се вслуша с някакви други сетива и накрая се строполи на земята. И остана там, потрепвайки леко.
Усмихнат, Гром се загледа в него, а после го обърна с крак. За щастие наградата, за която бе дошъл, беше непокътната. Той се загледа в черепа, спомняйки си за Гул’дан, спомняйки си за Нер’зул. Спомняйки си за всичко, което се бе случило през последните няколко години. После издърпа плътната торба от колана си, покри с нея черепа на Гул’дан и внимателно вдигна ценния предмет. Терън Горфийнд беше предупредил Гром да не го докосва директно. И макар Гром да не харесваше особено рицаря на смъртта — неестественото нещо, което по някакъв начин се бе върнало от небитието в гниещ човешки труп, той се вслуша в съвета му. Гул’дан бе достатъчно опасен приживе и Гром лесно повярва, че останките му могат да съдържат сила и след смъртта. Той се изправи, държейки Горхаул в едната си ръка и торбата — в другата, и огледа събралите се наоколо орки.
— Кой ще говори от името на клана Боунчуър? — попита високо той.
Висок, мощен орк си проправи път през тълпата. Той носеше колан от оркски прешлени и гривни, изваяни от гръбначни прешлени на огър, а на рамото си носеше боздуган с шипове.
— Аз съм Тагар Спайнбрейкър33 — заяви гордо той, макар че очите му нервно се преместиха от тялото на Хъркан, преди да се обърне към Гром. — Сега аз ще водя клана Боунчуър.
Гром посочи към торбата.
— Взех черепа. И сега ще попитам теб, Тагар Спайнбрейкър. Към нас ли ще се присъедините или към Хъркан?
Вождът на Боунчуър се подвоуми.
— Преди да отговоря, имам един въпрос към теб, Гром Хелскрийм. Искаш да последваме Нер’зул. Ти защо избра да го последваш? Преди твърдеше, че той е виновен за всичките ни беди!
„Значи, звярът не е толкова глупав, колкото изглежда“, помисли си Гром и реши, че заслужава отговор.
— Той наистина доведе всичките ни беди, като отстъпи властта на този предател — Гром посочи торбата — и позволи на Гул’дан свободно да прави каквото си поиска. Но преди Нер’зул беше мъдър и служеше добре на клановете. Той създаде Ордата, а това само по себе си бе велико дело. Сега реших да го последвам, защото той се закле отново да отвори Тъмния портал. Аз трябваше да отида да избивам човеците в Азерот, но Гул’дан не ми позволи. Сега мога да получа шанса си. — Той се изсмя. — Нер’зул твърди, че черепът на Гул’дан е необходима съставка за ритуала по отварянето на портала. За мен това е сладка новина — Гул’дан, който ме спираше преди, сега ще бъде ключът за моята възможност. Затова, Боунчуър, сега следвам Нер’зул. А сега… изборът е ваш. Присъединете се към Ордата или… — Той вдигна отново Горхаул и я размаха, за да зазвъни като погребална песен за кръв и хаос. — Или ще ви избием всичките до последното ви сукалче. Решавайте сега!
Той наклони глава и изрева, завладян от силното си сърцебиене. Зад него воините му започнаха да напяват, да пристъпват тежко и да размахват оръжията си в ритъм, докато накрая цялата равнина се разтресе от звука. Гром облиза устни, вдигна секирата си и срещна погледа на Тагар.
— Какво ще бъде? — изрева той. — Горхаул жадува да пее. Човешка плът ли ще вкуси… или на Боунчуър?
Пет
— Какво? — Туралиън, Генерал на силите на Алианса, паладин на Сребърната ръка34, се вторачи напълно изумен в дребната фигура, която седеше пред него.