Той излезе навън, където въздухът бе чист и свеж, въпреки надвисналите облаци. Запъти се към канала и погледна към отражението си във вече чистата вода. Туралиън не бе идвал в Стормуинд, докато не пристигна тук с хората си преди две години и не бе обременен от ужаса на спомените за това какъв е бил градът, преди да падне. Но въпреки това положението тук беше ужасно. Прочутите канали бяха запушени — с камъни, дърва, мръсотия и… с осквернени тела. Мъртвите бяха почтително погребани, а мръсотията бе изчистена. Сега каналите отново бяха чисти и свързваха различни части от града. Туралиън вдигна очи към белия камък, който сега бе посивял на отслабващата светлина, и червените покриви. Кварталът на джуджетата приютяваше много от работниците Бронзбиърд, изпратени заедно с Мекаторк, и се намираше в близост до катедралата.
Когато се запъти натам, отекна гръм. Той се загледа във величествената сграда, която бе една от първите изцяло завършени постройки. Орките бяха нанесли сериозни щети, но въпреки това мястото предлагаше подслон — явно врагът не бе подозирал, че под катедралата също има просторни помещения и катакомби. Десетки хора се били скрили там под дебелия камък, докато над тях бушувал ужасът. Това бе една от малкото достатъчно просторни сгради, която да подслони бежанците в първоначалните етапи на реконструкцията. Тук се стичаха болни, ранени или просто хора, които се нуждаеха от допир със Светлината. Като Туралиън.
— У-уф!
Той се препъна, толкова потънал в мисли, че дори не забеляза двете деца, които се сблъскаха с него.
— Извинете, господине! — извика момчето.
Момичето вдигна сериозни кафяви очи към него. Туралиън се усмихна и го помилва по главата, а после се обърна към момчето.
— С такава атака един ден ще станеш велик воин.
— О, да, сър. Надявам се, сър! Мислите ли, че орките ще бъдат избити, докато порасна достатъчно, за да се бия с тях?
Усмивката на Туралиън помръкна.
— Сигурен съм, че ще служиш добре на Алианса — отвърна той, избягвайки въпроса.
Отмъщение. Пламенната нужда и гняв, които подклаждаше в сърцето си, костваха на Туралиън някого, когото обичаше. Той не можеше да си позволи да насажда расистка омраза у едно дете. Задържа ръката си върху главата на момичето и произнесе кратка молитва. Около ръката му засия светлина и за миг обля детето. Туралиън вдигна другата си ръка и благослови и момчето. Очите и на двете деца се озариха от страхопочитание.
— Нека Светлината ви благослови. А сега по-добре се прибирайте у дома. Изглежда скоро ще завали.
Момчето кимна и хвана сестра си за ръка.
— Благодарим, господин паладин!
Децата се затичаха към дома си. Явно не беше далеч, осъзна Туралиън, виждайки, че се насочват към сградата до катедралата. Сиропиталището. Толкова много сираци. Толкова много изгубени животи.
Отново отекна гръм и небесата се отприщиха. Силен дъжд заля улиците. Туралиън въздъхна, придърпа пелерината си и изтича по стъпалата, които водеха до катедралата, но бързо подгизна, въпреки малкото разстояние. Мирисът на тамян и мекият, едва доловим напевен звук, идващ някъде от вътрешността на сградата, веднага го успокоиха. Той бе свикнал да раздава заповеди, да води битки и да се измъква от тях, облян в кръв — оркска или неговата собствена. И беше хубаво отново да се завърне в църквата и да си спомни времето, когато бе обикновен свещеник.
Лека усмивка се прокрадна по устните му, когато видя братята си — рицарите на Сребърната ръка, които изпълняваха задълженията си тук така, както го правеха и на бойното поле. Архиепископ Алонс Фейол бе създал Ордена преди три години и по негово поръчение сега паладините покорно служеха на хората, пострадали от войната. Туралиън се огледа и забеляза Утър, на когото самият той бе дал титлата „Носителя на Светлината“38. Туралиън бе свикнал да вижда едрия мъж в пълна броня и размахващ оръжие, а морскосините му очи да са изпълнени с вяра, докато Светлината му дава сили за мощни атаки. Но сега Утър бе облечен с проста роба. Той се грижеше за една жена, която изглеждаше напълно изтощена, внимателно забърсваше челото й с влажна кърпа, а със свободната си ръка люлееше нещо.
Туралиън се приближи и видя, че вързопът, който Утър държеше, всъщност бе новородено дете, чиято кожа все още бе на петна от раждането. Майката се усмихна уморено и се присегна към рожбата си. Жизненият здрав плач бе силна, сладка песен на надежда. Утър положи ръка върху жената и детето и ги благослови, също както Туралиън бе направил малко по-рано с двете сирачета. Туралиън осъзна, че макар Утър да се чувства като у дома си на бойното поле, използвайки Светлината, за да отнема живота на тези, които се опитваха да отнемат неговия, той бе също толкова у дома си тук, в катедралата, където посрещаше новия живот в този свят. Това бе двойствената същност на паладините — те бяха едновременно воини и лечители. Утър вдигна поглед и се усмихна, стана на крака и поздрави другаря си.