Рандъл се завъртя насам-натам, опитвайки се да види нещо през внезапния мрак, а в ръцете си стискаше щита и копието си. Имаше ли нещо там? Или там? Той се заслуша. Това звук ли беше? Някакъв тъп звук, като че ли някой се преобърна… или падна? И още веднъж? Да, той бе сигурен, че чува нещо. Обърна се в посоката, от която му се стори, че дойде звукът и леко вдигна копието си, надявайки се да не е Уилъм. Сега определено чуваше стъпки, тежки стъпки… и много.
— Стой! — извика Рандъл, опитвайки се да овладее треперещия си глас. — Кой е там? Спри и се идентифицирай, в името на Алианса!
Стъпките се приближиха и той се завъртя, опитвайки се да определи източника им. Зад него ли бяха? Или отстрани? Точно пред него ли? Той се обърна, щом земята под краката му се разтърси, и инстинктивно вдигна щит… и извика, когато нещо тежко го проби като хартия, а ударът счупи и ръката му.
Рандъл примигна от болка и засили копието си напред, но нещо сграбчи дългата му дръжка и го отскубна от ръцете му. От мрака се появи едно лице — на сантиметри от неговото — широко, грубо лице с рошави вежди, месест нос и два остри бивника, стърчащи от долната му устна. Ужасяващото лице изгледа злобно Рандъл, който долови някакво проблясване, нещо се движеше към него в сенките, нещо широко, плоско и извито…
Другите стражи се събраха при сигнала на Уилъм, но беше твърде късно… твърде късно. Мракът изпълни долината и попречи на хората да виждат врага си. И докато човеците се суетяха объркани, оркските воини и рицарите на смъртта се изляха от разширения рифт, покосявайки всеки по пътя си. Последва по-скоро клане, отколкото истинска битка. За няколко минути човешките защитници бяха мъртви или умираха, а орките получиха контрола над Тъмния портал в Азерот.
Шест
Шепот. Тихо нашепване, едва доловими думи, ако някой не се бе заслушал за тях. Пърхащи криле на птица, звук от листо, падащо към земята… тези звуци бяха по-силни от шепота, който достигаше до ушите на Нер’зул. Но той го чуваше. Шаманът държеше черепа в ръце, взрян в празните очни кухини, и слушаше гласа на Гул’дан. Звучеше по същия начин, както когато беше жив — подмазвачески, търсещ одобрение, готов да отговори на въпросите и да даде съвет, но в същото време криеше огромно презрение и жажда за сила.
В смъртта Гул’дан се надяваше да заблуди бившия си учител със същото измамно чувство на сигурност, което имаше като жив. Но Нер’зул нямаше да се излъже втори път. Той несъзнателно бе предал хората си със своята наивност и този орк, чийто череп сега държеше в загрубелите си ръце, бе придобил сила, мислейки си, че е закопал стария шаман.
— Кой е жив и има власт сега и кой е мъртъв, а, чирако мой? — прошепна той на черепа.
После изведнъж примигна, сепнат от собствения си разговор с черепа, когато в палатката му проникна лъч светлина. Една фигура се открои на светлината, която проряза мрака в палатката.
— Имаме контрол върху портала! — заяви Гром Хелскрийм.
Нер’зул се усмихна. Засега всичко се развиваше по план. Той разсеяно погали пожълтелия кокал, като животинче, умилкващо се за внимание. Точно както очакваше, черепът на Гул’дан бе успял да му помогне да отвори рифта.
Нер’зул покани Гром и другаря му Терън Горфийнд да влязат. Той ги бе назначил за свои заместници — Горфийнд трябваше да ръководи рицарите на смъртта и огрите, а Гром да предава заповедите му на останалите оркски кланове. А клановете вече бяха много. Тъндърлорд, Лафинг Скъл и Боунчуър се бяха присъединили към тях и оставаше само Редуокър или това, което бе останало от него. Всички други кланове отново бяха обединени под ръководството му, съставяйки почти същата многочислена Орда, каквато бе при първите атаки над Азерот. Почти.
— Много съм доволен — каза той. — А ти… ти знаеш какво трябва да направиш сега.
— О, много добре знам — увери го Горфийнд. — Но сигурен ли си, че ще можеш да поддържаш рифта сам?
Дори с помощта и насоките на черепа… не че всичко се бе оказало ценно или дори разумно… бяха нужни няколко рицари на смъртта, които да съдействат на Нер’зул, за да разшири достатъчно рифта.
„Каква наглост! Той не може да ти говори така“ — дойде тих шепот от черепа. — „Не, не може така!“
— Ще се справя — отвърна кратко и ясно Нер’зул, усещайки силата в себе си — толкова много сила, колкото не бе усещал от години.