Выбрать главу

Гром се усмихна и отново вдигна Горхаул. Вече нямаше мрак и сребърното й острие проблесна на дневната светлина. Той бавно описа една дъга, а усмивката му се разшири, когато оръжието запя песента на наближаващата смърт. Няколко от човеците се подвоумиха.

— За Ордата! — извика Гром и се втурна напред.

Воините му го последваха. Хората се подвоумиха, сепнати от странния мрак, който изведнъж се изпари и масата орки, които сега тичаха устремени към тях, ужасени от виковете и крясъците, които се надигаха не само от зеленокожите воини, но и от оръжията им. И за челните им редици това колебание се оказа смъртоносно.

Гром удари пръв. Горхаул преряза първия ездач от рамото до срещуположното бедро. Горната част от тялото му се плъзна от коня, а долната се килна на другата страна. Гром дори не видя как пада, устремен към следващата си цел. Завъртя се и, преминавайки между двама войници, отсече краката им.

Орките се смесиха с ездачите и посичаха както коне, така и хора, отблъсквайки някои от животните към пехотата на Алианса. Войските, които дойдоха в долината, бяха многочислени, но нищо в сравнение с клановете, които Гром бе довел със себе си, а и орките имаха на своя страна изненада и фокус.

Човеците се сражаваха храбро. Гром можеше да им го признае. Някои дори показаха добро владеене на оръжия. Но им липсваха оркските размери и сила, и той откри, че доста лесно успява да преодолее човешки войник, прерязвайки тялото му, въпреки странните метални дрехи, които носеха всички. За едно известно сладко време той усети как жаждата за кръв го завладява и започна да удря и посича като обезумял, без да се интересува от нищо, освен разливането на кръв, мириса на смърт и виковете на ранените и умиращите. Колко велико бе да убива, без да изпитва вина! Никой орк не падна под ударите на Горхаул, само розовокожи човеци — един след друг, а страхът и виковете им бяха опияняващи.

Кръвта яростно пулсираше във вените му, с краищата на очите си виждаше червеникави петна и едва си поемаше дъх, но Гром се чувстваше по-жив от всякога. Хубаво. Беше много хубаво. Настъпи кратко временно затишие и той се огледа наоколо. Накъдето и да погледнеше, виждаше човешки трупове. Десетки тела с широко отворени очи, по лицата им бе изписан страх, а кръв се стичаше от…

Гром се намръщи и усети как жаждата му за кръв отслабва. Да, десетки трупове, но човекът, когото бе забелязал, онзи със златния нагръдник… къде беше той? Той изръмжа и разклати глава, отърсвайки се от опиянението си, за да се вслуша във воинските си инстинкти. Игнорира виковете и крясъците на другарите си, затича се към края на долината и спря да се ослуша. Да, определено чуваше стъпки на копита и те се отдалечаваха бързо. Някой беше оцелял и бе решил да избяга. Да се скрие в крепостта.

Гром се върна на бойното поле и откри там Горфийнд. Сграбчи ръката му и извика:

— Един от тях е избягал! Мисля, че е водачът им. Запътил се е към крепостта!

Горфийнд кимна.

— Последвай го — изкрещя той, опитвайки се да надвика шума от битката. — И се постарай да отвлечеш вниманието на хората в крепостта. Трябва да вземем артефакта, ще ни отнеме няколко дни.

Гром кимна.

— Не се тревожи — обеща той. — Ще изпълня дълга си, гледай ти да направиш същото.

Рицарят на смъртта се засмя и се обърна, без да каже нищо повече, освобождавайки вожда на клана Уорсонг. Той протегна бронирани ръце и от тях изригна мрак, които помете два коня и ездачите им. Гром стисна зъби. Той не харесваше Горфийнд и всъщност всички рицари на смъртта — те вече бяха изживели животите си и се бяха върнали от смъртта в някакви човешки тела. Как можеше да се довери на подобно неестествено същество? Но Нер’зул бе одобрил плана на Горфийнд и Гром нямаше друг избор, освен да го последва. Само се надяваше рицарят на смъртта да се окаже прав и тези странни предмети, които толкова упорито издирваха, наистина да позволят на Нер’зул да спаси расата им. Междувременно той имаше заповеди, които щеше да изпълни с удоволствие.

— Част от вас да останат тук — заповяда той на воините си. — Останалите, а също и другите кланове, идвате с мен. — Той се усмихна и вдигна високо Горхаул. — Чака ни крепост за превземане!