Седем
Мурадин Бронзбиърд, брат на крал Магни и посланик в човешкото кралство Лордерон, вървеше забързано по коридорите на двореца.
— ’Сички тия завои, ъгли и проходи — мърмореше си той под нос.
Ако помнеше правилно, тук някъде трябваше да е спираловидното стълбище, което води до кралските покои и балконите. Май помнеше, че ако мине през тренировъчната зала, ще…
— Хей!
Мурадин леко подскочи, осъзнавайки, че гласът принадлежи на малко дете. Усмихна се широко в гъстата си рошава брада, когато надникна зад ъгъла и видя младият Артас да стои пред една стара броня, окачена на малка поставка. Принцът вече беше на дванадесет — симпатично младо момче, усмихнато и лъчезарно, със златни къдрици. Сега обаче принц Артас изглеждаше много сериозен и държеше дървен меч, насочен към гърлото на бронята.
— Мислиш, че ще преминеш ли, долен орк? — извика Артас. — Това е земя на Алианса! Този път ще те пощадя. Изчезвай и повече не се връщай!
Макар и прегладнял и закъсняващ, Мурадин се ухили и спря да го погледа. За това се бореха всички, нали? Той и Магни и брат им Бран, човеците, Лотар — дано почива в мир, и младият Туралиън — всички се бореха заедно срещу орките, за да освободят Айрънфордж в края на Втората война. След това Мурадин и Бран бяха отишли с хората до Тъмния портал, за да гледат със задоволство унищожаването му. За да бъдат децата в безопасност. За да им осигурят добро бъдеще.
Артас се изпъна.
— Какво? Няма да се оттеглиш? Дадох ти шанс, но щом е така, ще се бием!
Младият принц нададе яростен рев и атакува. И всъщност доста умно предпочете да не напада директно старата броня, което без съмнение щеше да разгневи баща му, но се стрелна пъргаво към въображаемия си враг странично. Усмивката на Мурадин избледня. Какво беше това? Кой, по дяволите, е обучавал това момче? Какви широки и неконтролирани движения правеше само? А захватът му… а-ах, грешно, всичко беше грешно. Той се намръщи още повече след един особено енергичен замах, при който Артас изпусна дървения меч. Оръжието прелетя през стаята и се удари шумно на пода. Артас се сепна и се огледа, за да види дали звукът не бе привлякъл нечие внимание. Бузите му поруменяха, когато срещна погледа на Мурадин.
— Ъм… Посланик… аз тъкмо…
Мурадин се покашля, смутен точно толкова, колкото и самото момче.
— Търся б’ща ти, момче. Мо’еш ли ме насочи? В т’ва проклето място има твърде мно’о завои.
Артас посочи стълбището от лявата му страна. Мурадин кимна и се засили към витите стълби, за да се отдалечи възможно най-бързо от конфузната ситуация.
Пристигна тъкмо навреме, за да чуе рева на Торас Тролбейн — което, помисли си той, съвсем не бе нещо необичайно.
— Търговия? С вас? Вие сте проклети двулични съюзници на Ордата!
Какво ставаше тук? Мурадин се втурна към балкона, очаквайки да види… е, не се знаеше какво точно, но определено не бе дребното зелено същество с големите уши като на прилеп и очи, ококорени от страх. То беше напълно плешиво, носеше панталони, добре изгладена риза и жилетка, а също и монокъл, който беше паднал и се полюляваше на верижката си.
— Не, не, не! — възпротиви се съществото с напрегнат писклив глас и размаха нервно ръце.
Съществото седеше и потъркваше монокъла си, а очите му бяха на нивото на масата, около която седяха Тролбейн и крал Теренас.
— Не сте ме разбрали правилно! Изобщо не е така!
— Не е ли, Крикс?
Спокойствието, с което крал Теренас се обърна към него, увери Мурадин, че всъщност не се случваше нищо страшно. Кралят си взе филия хляб и започна да я маже с масло.
— Не! — възкликна Крикс. — Е, да, един търговец… направи… така — той се покашля леко. — Съюзи се с Ордата. Но! Това бе само един много глупав търговец и дори той се вразуми след Втората война. Всички други гоблини навреме осъзнаха, че е по-добре да останат неутрални. Така е много по-добре… за вас, за нас… за всички! Така процъфтява честната търговия и така печелим всички!
Мурадин се намръщи. Той познаваше маниерите на съществото пред него — гоблин.
— К’во пра’и тоя дребен зелен скъперник на масата ни, Теренас? — попита Мурадин, подминавайки съществото.
Преди кралят да успее да отговори, гоблинът се намеси: