— Крикс Уиклиш, радвам се да се запознаем. Виждам, че си джудже.
— Каква наблюдателност само! — изръмжа Тролбейн.
— Може би хората ти биха приели едно търговско споразумение! Тези двамата човеци не изглеждат особено заинтригувани. Но… помисли си все пак! — Крикс се усмихна подкупващо и ефектът от жеста му бе помрачен само от острите му зъби. — Вие обичате мините… а ние — да сечем дървета! Можем да завържем прекрасни търговски връзки! Нашите резачки могат да разчистват земята…
— Благодаря, Крикс, това е достатъчно — прекъсна го Теренас. — А сега, щом Посланик Мурадин е вече тук, трябва да продължим с официалната си среща. Ще говорим отново по-късно следобед и ще видя документите, които обеща да ми покажеш.
— Какво? — Мурадин се сопна на Теренас. — Тая дребна гад работи с двете страни, Теренас. По-скоро ше се доверя на… хей!
Крикс замръзна, налапал наполовина кайсиено кексче, и леко се усмихна. Мурадин го изгледа гневно. Цял месец след пристигането си тук джуджето се стараеше да поддържа приятелски отношение с всички готвачи в двореца и бе положил неимоверни усилия да се сближи още повече със сладкарите. Старанието му тъкмо бе започнало да дава сладки, вкусни плодове, за което свидетелстваха и кексчетата. А сега този гоблин мислеше да се налапа с неговите сладкиши!
— Крал Теренас те помоли да си ’одиш — каза той.
Крикс кимна и монокълът му отново падна. Той натъпка кексчето в устата си, поклони се ниско и бързо се оттегли.
— Проклет паразит! — изръмжа Мурадин.
— Но е забавен — каза Теренас. — Има и добри идеи. Но щом вече си тук, Посланик, опасявам се, че трябва да обсъдим някои не толкова забавни въпроси. И един от тях е положението с крал Перинолд.
— Крал! Ха-а! От тази дума ми присяда. Това е оскърбление! — извика Тролбейн.
Той удари с юмрук по масата и силно разклати чашите и чиниите.
— Той предаде всички ни, по дяволите, едва не ни унищожи, а получи само това? — Издълженото му лице се намръщи. — Аз съм за затвор, ако не и направо екзекуция!
— М-да, и аз не бих пазил предатели у клетки — каза Мурадин.
Той не се церемонеше, казваше си всичко направо, без да се замисля дали ще обиди някого. Мурадин знаеше, че някои от владетелите от Алианса се смущаваха от това, но точно пък Теренас и старият му другар Тролбейн го намираха за освежаващо.
Тримата седяха на масата на един от по-високите балкони на двореца, от който имаше изглед към езерото отвъд града, а зад него планините допълваха пейзажа. Гледката беше поразителна, но също така послужи за основа на разговора им, защото бе известно, че точно през тези планини Оргрим Дуумхамър беше повел Ордата благодарение на предателя — владетел на Алтерак — Ейдън Перинолд. След войната Теренас беше повел войските на Алианса към Алтерак, където обяви военно положение и залови Перинолд — мъжът, на когото се гневеше Тролбейн. Но Теренас просто бе поставил бившия владетел под домашен арест, затворен в собствения му дворец заедно с цялото му семейство. И оттогава не бяха предприемани други мерки.
Тролбейн определено не бе доволен от това. Като най-близък съсед на Перинолд, той дълго време е бил принуден да търпи хитрите схеми на краля на Алтерак, и точно неговата бърза реакция осигури блокирането на планинските проходи и отрязването на част от оркската Орда. Ако не беше Тролбейн, цялата оркска сила щеше да залее равнината, да прекоси езерото и да се събере пред самата Столица и най-вероятно градът щеше да падне.
— Съгласен съм, че той заслужава по-тежка присъда — каза спокойно Теренас, опитвайки се да укроти стария си другар, а Мурадин се присегна за кексче и едно твърдо сварено яйце. — Но той е, или поне беше, пълноправен крал — продължи Теренас. — Не можем просто да го изпратим в изгнание, така само ще покажем на другите владетели, че бихме направили същото и с тях, ако посмеят да ни се противопоставят за нещо.
— И ще го направим, ако извършат подобно предателство! — възпротиви се Тролбейн, но бързо се успокои.
Той не беше глупав, Мурадин знаеше, че грубата му външност крие остър ум.
— М-да, тоя въпрос е сложен — каза джуджето и си позволи да се наслади на още едно кексче. — Не мо’ем го хвърлим от някоя скала, щото ше изгубим доверието на останалите владетели, ама не мо’ем и да позволим да му се размине просто тъй.
— Трябва да го принудим да абдикира — отбеляза отново Теренас, все пак не дискутираха този въпрос за пръв път. — След като вече не е крал, ще можем да го осъдим и да го изпратим в изгнание като обикновен благородник — той подръпна брадата си. — Проблемът е, че отказва да го направи.