— Войната не е от значение! Чуй ме, старче! — провикна се след него рицарят на смъртта. — Няма нужда да побеждаваме Алианса, защото няма нужда да завладяваме Азерот!
Нер’зул спря и погледна назад.
— Но ти твърдиш, че можеш отново да задействаш портала. Защо ти е да го правиш, ако няма да се връщаме там?
— Ще се върнем, но не за битка — Горфийнд се приближи до него. — Трябва само да открием няколко определени артефакти. Щом ги вземем, ще напуснем Азерот завинаги.
— И ще останем тук? — Нер’зул махна с ръка и посочи към заобикалящия ги пейзаж. — Много добре знаеш, че Дренор умира. Скоро няма да може да изхранва и малцината, останали тук.
Горфийнд не помнеше шаманът някога да е бил толкова бавно загряващ.
— Няма нужда от това — увери го той, говорейки бавно като на дете. — С тези артефакти ще можем да изоставим Азерот и Дренор и да отидем на съвсем друго място. На някое по-добро място.
Сега вече Нер’зул наостри уши. Нещо наподобяващо надежда проблесна по оцветеното му в бяло лице. За един дълъг момент Нер’зул стоеше готов или да се завърне в колибата си и самосъжалителната си изолация, или да приеме тази нова възможност.
— Имаш ли план? — попита накрая старият шаман.
— Да.
Последва още една дълга пауза. Горфийнд чакаше.
— … Ще те изслушам.
Нер’зул се обърна и се прибра в колибата си. Но този път Терън Горфийнд — уорлок и рицар на смъртта — го последва.
Две
— Погледнете само това място!
Ген Греймейн7, кралят на Гилнеас, посочи към цитаделата, която се извисяваше над тях — масивна постройка, през чиито порти преминаваха в момента. Дори едър и широкоплещест мъж като Греймейн изгледаше като джудже в тази сграда, а сводът на входната порта бе два пъти по-висок от него. Другите крале кимаха, докато влизаха вътре, удивявайки се на дебелите външни стени, изградени от тежки каменни блокове. Греймейн изсумтя, а намръщеното му изражение показваше, че не споделя задоволството им.
— Стена, кула и една-единствена крепост — изръмжа силно той, оглеждайки гневно наполовина завършената сграда отсреща. — За това ли са отишли парите ни?
— Голямо е — отбеляза Торас Тролбейн8, владетелят на Стромгард, който както винаги пестеше думите си. — Голямото е скъпо.
Останалите крале също замърмориха. Всички те бяха загрижени за разходите по строежа, особено след като трябваше да си ги поделят по равно като равноправни водачи на Алианса.
— Колко е висока цената на безопасността? — намеси се високият слаб мъж, който яздеше по-напред в групата. — Нищо, което си струва, не е евтино.
Някои от владетелите замлъкнаха при този тънък намек. Вариан, неотдавна коронованият млад крал на Стормуинд9, познаваше безопасността, но тя му бе отнета. Неговите владения претърпяха огромни щети в ръцете на орките по време на Първата война, когато голяма част от столицата му бе превърната в пепел.
— Наистина… как върви преустройството, Ваше Височество? — попита учтиво слабият като камшик мъж в зелена военноморска униформа.
— Много добре, благодаря, адмирале — отвърна Вариан.
Макар Делин Праудмуър10 да бе владетел на Кул Тирас, той предпочиташе военната си титла.
— Гилдията на каменоделците11 върши невероятна работа. Аз и хората ми сме им особено признателни. Те са изключителни майстори, които спокойно могат да съперничат на джуджетата, а градът се издига все по-високо с всеки изминал ден — той се усмихна към Греймейн. — Смея да твърдя, че си заслужават всяка стотинка.
Другите крале се засмяха, а единият от тях — висок и едър, с прошарена руса коса и синьо-зелени очи, срещна погледа на Тролбейн и кимна одобрително. Теренас, владетелят на Лордерон12, финансира младия принц Вариан, когато той и хората му потърсиха убежище от Ордата. Той дори бе приел младежа в собствения си дом, докато стане време да възвърне бащиния си трон. Сега това време бе дошло и Теренас, както и другарят му Тролбейн, бяха особено доволни от резултатите. Въпреки крехката си възраст, Вариан беше умен, очарователен и благороден младеж, роден за водач и надарен дипломат. Теренас бе започнал да го приема почти като свой син и сега гледаше с бащинска гордост, след като младежът бе успял да се намеси в разговора и да отклони владетелите от надигащото се негодувание.