— Знаех си, че ще стане нещо такова! — извика Греймейн. — Знаех си, че отново ще се срещнем с онези зеленокожи чудовища!
Алериа сви устни, а очите й проблеснаха… в очакване ли?
— Колко скоро? — попита Тролбейн. — И колко от тях?
— Не мога да кажа колко ще преминат — отвърна Кадгар, поклащайки глава. — Но колко скоро? Много. Вероятно до няколко дни.
— От какво се нуждаеш? — попита благо Теренас.
— Нужна ни е армията на Алианса — отвърна рязко Кадгар. — В случай че рифтът започне да се разширява, ще е нужна цялата армия. Има вероятност в долината да се излее втора оркска Орда — той изведнъж се усмихна. — Синовете на Лотар ще трябва отново да се изправят срещу нея.
Синовете на Лотар. Така се наричаха днес ветераните от Втората война. Победата бе постигната, но на висока цена — смъртта на Лъва на Азерот, Андуин Лотар, човекът, когото всеки бе готов да следва. Кадгар беше там, когато той загина от ръцете на оркския вожд Оргрим Дуумхамър. И беше там, когато другарят му Туралиън — сега генерал на силите на Алианса, отмъсти за Лотар и плени Дуумхамър. Избран лично от Лотар, Туралиън зае мястото му и пое героичното наследство. И така в кръвта се родиха Синовете на Лотар.
— Сигурен ли си? — попита внимателно Теренас.
Кралят явно не искаше да обиди магьосника, който също знаеше, че подобно нещо изобщо не би било добра идея. Но в този случай съвсем не се обиди.
— Ще ми се да не бях. Енергийното ниво определено се покачва. Скоро ще бъде достатъчно, за да се разшири рифтът, а това ще позволи на орките отново да се изсипят от Дренор в нашия свят.
Изведнъж той почувства умора, сякаш споделянето на лоши новини по някакъв начин го изпразни. После погледна към Алериа, която забеляза погледа му и повдигна вежда, но си замълча.
— Не можем да си позволим рискове — отбеляза Вариан. — Предлагам да мобилизираме Алианса и за всеки случай да се подготвим за война.
— Съгласен — каза Теренас, а останалите кимнаха одобрително.
— Ще трябва да се свържем с Генерал Туралиън — продължи Вариан.
Алериа леко се стегна, по лицето й премина вълна от неопределима емоция, а Кадгар присви очи. Навремето елфският рейнджър и човешкият паладин бяха повече от братя по оръжие. Кадгар винаги ги беше смятал за добра двойка. Възрастта и мъдростта на Алериа подсилваха Туралиън, а неговата младост и невинност смекчаваха някак си преситената от живот елфа. Но нещо се бе случило. Кадгар така и не разбра какво, но и не посмя да попита. Алериа и Туралиън бяха охладнели един към друг смущаващо силно. Тогава Кадгар съжаляваше за това, но сега се чудеше дали това разстояние ще се окаже проблем. Вариан очевидно не бе забелязал леката промяна у Алериа и продължи:
— Като командир на армията на Алианса той трябва да свика войниците и да ги подготви за това, което предстои. Туралиън е в Стормуинд, където помага да възстановим защитата си и обучава хората ни.
На Кадгар му хрумна една идея, която може би щеше да реши два проблема наведнъж.
— Алериа, ти можеш да стигнеш до Туралиън най-бързо от всички. Вземи грифона и иди в Стормуинд. Кажи му какво се е случило и защо трябва незабавно да мобилизираме армията на Алианса.
Елфският рейнджър изгледа яростно Кадгар, а в зелените й очи заискри огън.
— Със сигурност някой друг ще може да се справи с тази задача не по-зле от мен — заяви остро тя.
Но Кадгар поклати глава.
— Джуджетата Уайлдхамър17 те познават и ти имат доверие — отвърна той. — А тези хора тук си имат своите задачи. — Той въздъхна. — Моля те, Алериа. Направи го за всички нас. Открий го, информирай го и го доведи тук.
„И може би вие двамата ще изгладите нещата помежду си… или поне ще се съгласите да си помагате взаимно“, помисли си той. Гневният поглед на Алериа се стопи под онази неумолима безизразна маска.
— Ще изпълня молбата ти — каза почти официално тя. После се обърна и се запъти към вратата на залата.
— Кадгар е прав — каза Теренас, докато останалите я наблюдаваха как се отдалечава. — Всички ние ще трябва да мобилизираме хората си, да се запасим, и то веднага.
Другите владетели кимнаха. Дори Греймейн отстъпчиво бе замълчал… мисълта за завръщането на Ордата така го шокира, че той напълно забрави, че може да мърмори. Всички се насочиха към отворените врати, обратно към двора. А от там щяха да продължат към масивната арка, под която бяха преминали преди по-малко от час.