Данат кимна.
— Само я назови.
— Не позволявайте онзи да развали това, което Светлината му дари. Той със сигурност е благороден и яростен воин, но мъдростта белязва воина точно толкова, колкото и смелостта.
Той посочи към Кърдран, който се намръщи и леко поруменя. Макар и разтревожен, Данат си позволи да се усмихне.
— Ще направя каквото мога, но виждаш какъв е инат.
— А-а! Я стига, вий там!
— Добре де, ранени друже — обърна се Данат към Кърдран. — Имаме да превземаме Черен храм.
Данат Тролбейн се поклони на Немураан и се запъти към тунелите на града на мъртвите, надявайки се молитвите на океная за Алианса да бъдат чути.
Двадесет и две
— Не се тревожи… движим се в правилна посока — принуди се да каже Кадгар, когато групата спря да почине и да пие малко скъпоценна вода.
Всички се нуждаеха от успокоение. Бяха тръгнали на север от оркската цитадела, заобикаляйки дивото крайбрежие на изток. Земята бе все така същата, като тази около портала, макар и по-малко сурова — напукана, сива трошлива почва, изсъхнали растения и дървета. Тук-там се виждаха зелени участъци, но по-голямата част от Дренор бе пуста и безжизнена.
Сега земята наоколо бе станала по-неравна, с по-стръмни склонове и баири, а вятърът бушуваше от всички страни. По-скоро наподобяваше планинска верига, каквато никой досега не бе виждал. Каменни шипове стърчаха от скалните стени около тях, насочени във всички посоки, сякаш самите върхове бяха жадни за кръв. Скалите бяха матови, червеникавокафяви… в цвета на изсъхнала кръв, а в сравнение с тях небето изглеждаше живо и алено. Това бе едно от най-неприветливите места, които Кадгар някога бе виждал, и той си помисли, че тръпките, които го побиха, се дължат колкото на ветровете, които се вихреха сред заострените скали, толкова и на самата гледка.
Той лениво се протегна към най-близкото острие, но спря точно преди да го докосне… може би предизвикването на съдбата не бе най-добрата идея.
— Черепът не е далеч — повтори той.
— Сигурен ли си? — попита Туралиън.
— О, вярвай ми. Сигурен съм.
Той вече усещаше присъствието му в главата си, без дори да го търси — монотонно пулсиране точно зад очите му, което почти можеше да види, ако стисне силно очи. Определено бяха близо.
— Добре — отвърна Туралиън, вдигна чука си и огледа каменните остриета. — Това място започна да ми омръзва.
— Мисля, че… — започна Кадгар, но Алериа вдигна ръка да замълчат.
— Чуйте!
Кадгар напрегна уши, но слухът му не беше толкова добър, колкото на елф. Мина време, но всичко, което чуваше, бе вятър. И после… някакво пляскане, сякаш на криле, но звукът бе по-остър от този, който издаваха познатите му птици. Единственото друго същество, което можеше да издава подобен звук по време на полет, бе…
— Дракон! — извика той, сграбчи Туралиън и го издърпа на земята, скачайки самият той.
И точно зад гърба си дочу гневен рев и съскане. Нажежена до бяло болка прониза ръката му и още докато си поемаше дъх, за да я притъпи, отново чу съскане. На ръкава му димеше дупка, а под нея се виждаше лошо изгорената му кожа. Съскането се оказа звукът от нещо, което подриваше скалите под тях. Магма. Крас твърдеше, че черните дракони бълват магма. Кадгар вдигна поглед и видя няколко дребни форми да прехвърчат между скалите, а после се издигнаха и отново се снижиха.
— Вдигнете щитове! — извика Туралиън и се изправи на крака. — Готови на оръжие! Това не са възрастни дракони… Можем да се справим с тях!
Туралиън беше прав. Съществата, които ги атакуваха, не бяха много по-едри от коне, може би бяха дълги около метър и осемдесет и малко повече с разперени криле. Имаха малки глави и само няколко шипа по гърба и Кадгар осъзна, че това трябва да са младите индивиди. Драки61 — така ги беше нарекъл веднъж Крас. Да, това бяха драки.
— Драки — млади дракони — предупреди той Туралиън и вдигна жезъла си, когато черните дракончета се завъртяха за втора атака. — Не са силни като родителите си, но все пак са опасни.
Туралиън кимна, но вече се бе фокусирал върху връхлитащите същества. Той отново се чувстваше в свои води и вече се бе настроил да действа като военен командир.