— Стрелци, стреляйте свободно! — извика той.
До него Алериа започна да обсипва със стрели едно дребно и бързо същество. Една от тях улучи гърлото му, големият й лък оттласна стрелата с такава сила, че лесно проби все още меките му люспи и нещото се олюля, очевидно от болка. Втора стрела прониза окото и мозъка му и то се строполи на земята, изграчи и повече не помръдна.
Това окуражи войниците и те започнаха ентусиазирано да размахват оръжия и да нападат младите дракони, навеждайки се, за да избегнат малките им, но остри нокти, както и топките лава, големи колкото юмрук, които бълваха. Драките прелитаха около тях, издигаха се и отново се връщаха. Вече бяха по-малко… няколко лежаха мъртви сред скалите.
Туралиън се обърна да каже нещо на Кадгар… и спря, неочаквано залитна и се овладя точно навреме, за да не се надене на близките каменни шипове. Всички се олюляха, опитвайки се да се задържат на крака, а земята под тях като че ли затанцува.
— Какво, в името на Светлината? — възкликна Туралиън с дрезгав глас и в следващия миг се вторачи назад от ляво на Кадгар.
Гледаше със страх, но още по-голям страх изпитваше от неизвестното. Кадгар също се обърна назад. И едва не падна от ужас. Съществото, което тропаше тежко през — не около, а през каменните шипове, беше чудовищно, дори в сравнение с огър. То бе почти два пъти по високо от тези гиганти, кожата му бе дебела и груба като камък, а по ръцете и раменете си имаше врязани странни форми. По гърба му стърчаха тъмни шипове, наподобяващи малка планинска верига, такива имаше и по раменете и горната част на ръцете си. Но лицето… лицето може би беше най-ужасяващата част. Приличаше на огърско, но изглеждаше много по-интелигентно. Съществото нямаше бивници, но зъбите му бяха дълги, остри и жълтеникави, ушите му бяха заострени и с туфи, а единственото му око блестеше гневно… и гледаше към тях.
— Натрапници! — извика бегемотът, а от силата на вика му скалите около тях се пропукаха. — Смажете ги!
Иззад скалите от изток и запад се появиха още фигури. Това бяха някакъв вид огри… каквито Кадгар вече бе виждал, и те се зъбеха, ръмжаха и се смееха, напредвайки към войниците на Алианса.
— Почакай! — извика Кадгар.
За негово облекчение, създанията всъщност се спряха. Слава на Светлината, той поне можеше да разговаря с тях.
— Не ви мислим зло!
— Зло? Вие живи, това е зло! — изрева съществото и продължи да се приближава.
— Каквото и да му каза, не подейства — измърмори Туралиън. — На всичкото отгоре драките се връщат.
Кадгар никога не бе вярвал, че ще се зарадва да види дракони, но когато драките се завърнаха за следващата си атака, буквално му се прииска да им благодари. Огрите и господарят им се разсеяха от младите левиатани, които започнаха да бълват магма срещу двете групи, и насочиха цялото си внимание върху въздушната им атака. Те вдигнаха масивни островърхи боздугани, а Кадгар осъзна, че това бяха просто шипове, отчупени от самата скала. И веднага видя шанс за спасение.
— Драките! — извика той. — Атакувайте драките!
Алериа го изгледа за миг и магьосникът разбра какво си мисли. Това може би бе идеален момент за бягство — драките щяха да атакуват огрите и странния им водач вместо тях. Но Туралиън се усмихна и кимна, той поне бе разбрал. Сега воините на Алианса също се насочиха към гущероподобните същества и ги атакуваха с мечове и стрели. Но усилията им бяха дребни в сравнение с това, което правеха огрите. Те с лекота хващаха младите дракони във въздуха и ги стъпкваха с масивните си крака.
Огромният им водач също уби един от крилатите, но не си направи труда дори да използва боздуган — той просто се протегна и го хвана по същия начин, по който Кадгар веднъж беше хванал една ябълка, която негов другар му бе подхвърлил. Колосалният звяр хвана дракона с една ръка и притисна крилете му между палеца и показалеца си. После го доближи до устата си, отметна главата си назад и погълна люспестото тяло на една хапка. Предъвка няколко пъти, за да натъпче изцяло крилете му в подобната на пещера уста и накрая преглътна.
— Това беше… — започна Туралиън, но не успя да намери думите, с които да опише видяното. Той свали меча си и вдигна визьора си, без дори да осъзнава какво прави. — Ти… тези…
Съществото се вторачи в него.
— Дракони идват. Вие не бяга, а можеше избяга. Вие остана и бори… помогна нас.
В този дълбок глас прозвуча изненада, Кадгар ясно я долови. И бе склонен да се обзаложи, че малцина съзнателно са рискували живота си, за да помогнат на огрите. Той се окуражи — нещата се развиваха точно, както се беше надявал.