— Не, ние не избягахме. Не сме ваши врагове. Искаме само…
Кадгар тъкмо си пое дъх да продължи с опита си за евентуално примирие, когато изведнъж земята отново се разтресе, и съществото се обърна назад, към мястото, откъдето се бе появило. То се изгърби, присви ръце към широките си гърди, а от устата му излезе странен звук, нещо между ръмжене и скимтене. Кадгар гледаше и можеше да се закълне, че звярът, който току-що бе погълнал цял дракон, изглеждаше уплашен. И потръпна при мисълта какво би могло да уплаши подобен гигант.
Отговорът се появи няколко минути по-късно, когато второ чудовищно създание се появи от планините. То бе още по-едро от първото, с повече каменни шипове по гърба, раменете и ръцете. Кожата му бе по-червена, единственото му око беше толкова бледо, почти изцяло бяло, а зъбите му, естествено — по-дълги и по-остри. В това бяло око личеше висок интелект и скоро то се прикова към Кадгар, Туралиън и останалите хора.
— Кои вие? — попита настоятелно то. — И защо още живи?
— Само минаваме от тук — заекна Кадгар, а окото на огромното същество се присви невярващо. — Ние не сме ваши врагове. Просто ни пуснете и ще…
— Не! — категоричността на тази единствена дума бе сразяваща. — Вие си отиде, вие говори. Говори за грон. Говори за Груул — гигантският звяр се потупа по гърдите. — Орда дойде. Не, по-добре вие умре. Тайна остане тайна. Грон остане тайна.
Туралиън се обърна към първото същество, с което разговаряха, надявайки се на помощ, но Кадгар бе сигурен, че няма да я получат от него. Масивното нещо се бе присвило и изглеждаше точно като едно току-що наказано дете. И той осъзна, че то е точно това. Второто чудовище бе неговият баща… а това беше детето. От тази мисъл го побиха тръпки.
— Ще опазим тайната ви! Ние помогнахме на… грона с драконите! Той може сам да каже!
Гигантът, който се бе представил като Груул, се намръщи и се огледа, и явно чак сега забеляза труповете на черните драки по скалите.
— Вие убийци на дракони?
— Да — отвърна отчаяно Кадгар.
Но Груул нямаше да бъде толкова лесно подлъган. Той отметна чудовищната си глава назад, отвори широко пълната си с кучешки зъби уста… и се изсмя. Дълбокият му глас разтърси скалите около тях и няколко каменни остриета се отчупиха и се строшиха в земята.
— Убива малки дракони, може би — каза той, все още ухилен. — Ние може това. Няма нужда от помощ. Не, вие умре.
— Почакай! — извика Кадгар. — За какво имате нужда от помощ?
Сигурно щяха да успеят да се справят с нещо повече от драки, ако толкова им се налага. Груул веднага придоби сериозен вид.
— Вие прекалено слаби. Не може помогне.
— Може и да можем. Кажи.
Груул замълча, а после промълви с мрачен тон:
— Велик баща на Чернокрили.
На Кадгар му бе нужен момент, за да се усети за кого говори Груул. Очите му се разшириха и той избухна:
— Детуинг? Искаш да убием Детуинг?
— Какво — провикна се Туралиън. — Детуинг? Тук?
— И те искат да го убием? — включи се Алериа.
Кадгар бе шокиран колкото и тях. Те знаеха, че черните дракони са се съюзили с Ордата, бяха видели няколко от тях да преминават през портала към Дренор, но предполагаха, че това са били само по-нисши членове на черния орляк, не и самият баща… техният велик и страховит господар!
— Той остави няколко черни дракони да охраняват орките при цитаделата — измърмори Туралиън. — Но явно е довел останалите тук, в тези планини.
Кадгар кимна, но бързо осъзна, че Груул все още ги наблюдава в очакване. Пое си дълбоко дъх и изправи рамене.
— Да. Разбира се. Не се тревожи… Ние ще се справим с Детуинг — каза той на грона с престорена увереност. — Той не е никакъв проблем за нас.
Кадгар положи усилия да игнорира неловкото мълчания на другарите си и се замоли Груул да не забележи потта, която изби по челото му, или поне, ако я забележи, да не разбере на какво се дължи. Груул кимна и огромните му устни се разшириха в гротескова усмивка.
— Добре — заяви той. — Глупаво, но храбро! Груул харесва. — Той се наведе към тях. — Сега докажете. — Той вдигна гигантската си ръка и посочи към близкия хълм. — Детуинг… Вие убие. Помогне грон прочисти планината от гадини. После… вие премине — усмивката му се превърна в намръщване, което разкри острите му кучешки зъби. — Не казва на никого!