Кадгар кимна.
— Съгласни сме.
Той се надяваше гласът му да не прозвучи толкова несигурно, колкото го чу в собствените си уши. Груул се обърна и пое към планинския склон. Масивният грон не си правеше труда да търси пътека, той си я правеше сам. Тежките му крака разбиваха скалите и проправяха широк път през каменните върхове, които се прекършваха в твърдата му кожа. По-малкият грон побърза да последва родителя си, а огрите — Кадгар с ужас осъзна, че вече му се струваха „дребни“, въпреки че бяха поне два пъти по-високи от него — се помъкнаха след двамата си водачи. Кадгар ги последва с натежало сърце. Беше му хрумнало нещо. Детуинг беше тук… а и черепът се намираше в тази посока… Той се спря за миг, затвори очи и се усмихна.
— Какво правиш? — прошепна Алериа, когато двамата с Туралиън го настигнаха. — Трябваше да търсим Черепа на Гул’дан, а не да се изправяме срещу Детуинг! Имаш ли представа на какво е способен този дракон?
— Всъщност да — отвърна той. — Но черепът е у него.
— Какво? — възкликна Туралиън.
— Черепът е точно пред нас, както и Детуинг. Така или иначе щеше да се наложи да се изправим срещу него.
— Чудесно! Сега ни остава само да се преборим с Детуинг, за да си върнем черепа! — Тя потръпна. — По-добре да се изправя сама срещу цялата Орда!
Дълбоко в себе си Кадгар споделяше думите й, но сега не виждаше друг изход. Нуждаеха се от черепа, а той бе в ръцете на Детуинг. Магьосникът се бе унесъл, припомняйки си някои заклинания, когато Туралиън го стисна за ръката и кимна.
— Виж — каза тихо той.
Тъкмо бяха стигнали до долината, която щеше да ги изведе до посочения хълм. Спряха и се разгънаха по ръба й, за да се огледат. Яйца. Земята бе покрита са яйца. Бяха дълги около метър и излъчваха пулсираща червена светлина, която разкриваше тъмни вени, прозиращи през самата черупка… както и формите, свити вътре.
— Това са пренасяли онези каруци, които Алериа е забелязала! — прошепна Туралиън. — Нищо чудно, че точно над тях кръжат дракони! Детуинг е пренесъл яйцата в Дренор! Ако се излюпят, черните дракони ще завладеят този свят!
— Значи трябва да се погрижим да не се излюпят — каза Алериа, вдигна вежда и намести една стрела.
Кадгар сложи ръка на лявото й рамо и посочи напред.
— Но това ще е първата ни цел.
Останалите проследиха погледа му и тихо изругаха, виждайки тъмните форми, които се приближаваха към тях от далечния край на долината. За щастие се оказа, че сред тези, които пазеха яйцата, нямаше възрастни дракони. Първият млад дракон, който долетя, бе елиминиран от Груул, който с един небрежен замах засили дребния летец към отсрещните скали. Камъкът се пропука, а тялото на дракона се разби и тупна на земята. Следващият падна, пронизан от стрелите на Алериа в дясното око, а Кадгар вледени трети с едно бързо заклинание. Тези трите обаче бяха едва началото — яростен вой се надигна от всички страни на долината и изведнъж се появиха още тъмни форми и се насочиха към тях.
Огрите притежаваха изключителна брутална сила. Макар и по-дребни от грифони, те все пак бяха достатъчно едри, за да повалят драките и да им пречупят вратовете или да спукат черепите им. Много от тях се оказаха и заклинатели. Те изстрелваха огнени мълнии, които прогаряха крилете и кожата на младите дракони. Многобройните драки можеха и да победят едната от двете групи, но сега гроните се биеха рамо до рамо с воините на Алианса. Туралиън бе предупредил хората си да вдигнат щитове към ноктите и зъбите на драките и в същото време да се целят в крилете им. Макар и здрави като дебела кожа, те бяха слабото им място — загубил някое крило, драконът се принуждаваше да падне на земята, където вече не бе толкова подвижен. Огрите бързо схванаха тактиката и започнаха да късат крилете им, захвърляха кожените им останки и стъпкваха приземените вече същества с тежките си крака. На Кадгар това му напомни неприятното чувство от гледката как жестоко дете къса крилете на пеперуда.
По едно време Туралиън прошепна:
— Не съм сигурен, че се борим с когото трябва.
Кадгар трябваше да признае, че тактиката бе брутална, направо жестока, но резултатите бяха неоспорими. Груул и другият грон, които Кадгар бе възприел за мъжки, бяха отчупили по едно каменно острие от близките скали. Те ги размахваха като боздугани с такава сила, че образуваха вятър, който блъскаше драките едни в други, и по този начин ги правеше по-лесна мишена за огрите и човеците. Драконите, които бяха достатъчно злочести да се озоват в близост до боздугана, биваха моментално разбити, и скоро цялата долина се покри с крилати трупове.