Имахме и други животни: от един до четири коня в зависимост от годината; крава на име Клитемнестра; кокошки, токачки, патици, чат-пат зайци и само едно лято — свиня на име Гуреливка. Баща ми продаде Гуреливка, когато се оказа, че не можем да ядем прасе, което сме гледали. А и нямаше нужда да гледаме прасета — на баща ми му плащаха по-често с пушена шунка и бекон, отколкото с пари.
Всички ходехме на риболов, а момчетата ловуваха. Щом някое момче станеше достатъчно голямо, за да държи пушка (доколкото си спомням, като навършеше десет години), баща ми го научаваше да стреля. Учеше ги и да ловуват, но това не съм го виждала — момичетата не ги вземаха на лов. Не желаех да имам нищо общо с дрането и корменето на зайчета-байчета, а те бяха обичайният им дивеч, но страшно исках да се науча да стрелям… и направих грешката да го кажа на глас, точно когато майка ми можеше да ме чуе. Тя избухна.
— По-късно ще си поговорим за това — пошушна ми татко.
И си поговорихме. Горе-долу след година, когато ми стана обичай да возя баща ми, щом го повикат някъде, без майка ми да знае, той започна да крие в каручката, отзад, под чувалите, малка пушка… и Морийн се научи да стреля… а особено добре научи как да не се застреля и всички правила за безопасност при работа с огнестрелно оръжие. Баща ми беше търпелив учител, който изискваше съвършенство.
Месец-два по-късно той ми рече:
— Морийн, ако запомниш на какво съм те научил, то може и да ти помогне да живееш по-дълго. Надявам се да е така. Тази година няма да се занимаваме с пистолета — ръцете ти още не са укрепнали достатъчно.
За нас, децата, целият свят беше игрище. Беряхме диви къпини, ходехме за орехи, търсехме шишарки и трънки. Правехме си излети и пикници. Когато някой от нас започнеше да се източва на ръст и да усеща копнежи — нови и прекрасни — ухажването също ставаше навън — викахме му „задиряне“.
Семейството ни не пропускаше да отбележи празниците — единадесет рождени дни, годишнината от сватбата на нашите, Коледа, Нова година, свети Валентин, рождения ден на Вашингтон, Великден, Четвърти юли (двоен празник — нали тогава и аз имах рожден ден) и Деня на признанието на десети август. Най-хубаво беше на Окръжния панаир — „най-хубаво“, защото баща ми участваше в надбягването с каруци и предупреждаваше пациентите си тази седмица да не се разболяват или да отиват при другия лекар, доктор Чадуик. Седяхме на пейките и преграквахме от викане… макар баща ми рядко да обираше залозите. После идваха Вси светии и Денят на благодарността и ето ти пак Коледа.
Това си е цял месец празници и всичките се празнуваха с шумно въодушевление.
А имаше и такива непразници, когато сядахме около масата и се надпреварвахме да вадим ядките от орехите, а татко и Едуард се надпреварваха да ги чупят, а мама или Одри ни четяха на глас за Кожения чорап или за Айвънхоу или пък Дикенс. Или пък пукахме пуканки и правехме топки от тях (всичко започваше да лепне!) или месехме шоколадови бонбони, или се събирахме покрай пианото и мама свиреше — тогава беше най-хубаво.
Имаше зими, когато всяка вечер си играехме на игри с правопис, защото Одри се беше заела много сериозно с това. Тя се разхождаше с речника на Макгъфи под едната мишница и „Американският правопис“ на Уебстър под другата с отнесен поглед и с мърдащи устни. Вечно побеждаваше в семейните игри — ние си го и очаквахме: състезанието обикновено беше между нея и Едуард, а аз се борех за второто място.
Одри се справи добре: първо място по правопис в прогимназията в Тийбс, когато беше в шести клас, а на другата година замина чак за Джоплин, за да участва в регионалното състезание — само за да я бие някакво си гадно момченце от Рич хил. Но когато постъпи в гимназията, победи и в регионалното състезание и замина за Джеферсън сити, където спечели златен медал за най-добър правопис в Мисури. Майка ми и Одри отпътуваха заедно за столицата на щата за финалите и представянето — с карета до Бътлър, оттам — с железница до Канзас сити и пак с железница — до Джеферсън сити. Сигурно щях да й завиждам — задето пътува, а не за златния медал — ако точно по онова време не се гласях да замина за Чикаго. Но това е друга история.
Особено добре си спомням един горещ юлски следобед — „циклон“, реши баща ми. И няма шега, няма измама — този ден минаха три торнада, едното — съвсем близо до къщата ни.
Нямаше страшно — веднага щом притъмня, татко ни изпрати в укритието против бури и много внимателно помогна на мама да слезе по стълбите — тя пак беше в положение… трябва да е била със сестричката ми Бет. Останахме там три часа на светлината на газен фенер, пихме лимонада и ядохме захарните бисквитки на майка ми — дебели, вкусни и засищащи.